Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Вейрамон се изсмя.
— Ти убивай когото си искаш и където си искаш, Гедвин — викна той и извади меча със замах. — Аз си знам по моя начин, и толкова! — Размаха меча над главата си и изкрещя: — Саняго! Слава на Саняго! — Не беше чудно, че не добави възгласи за страната към тези за прескъпия си Дом.
— Сайган и Кайриен! — извиси глас и Бертом. Все още не беше нужно да размахва меча. — Сайган и Кайриен! — Какво все пак целеше този човек?
Изтътна гръм и Бертом смутено вдигна очи към небето. Облаците не бяха много повече отпреди. Но Доил… или Далин беше?… бе споменал за онези жени… А после забрави всички мисли за намеренията на глупавия тайренец, защото тарабонците със стоманени була се заизсипваха от гористите хълмове към него, а земята разцъфна от пламъци и от небето потекоха мълнии — точно над главите им.
— Сайган и Кайриен! — изрева той.
Вятърът се усили.
Конниците се сблъскаха сред гъстите дървета и трънак. Светлината сякаш помръкна: облаците, изглежда, се сгъстяваха, но беше трудно да се каже при гъстия балдахин на клоните. Гръмотевичният тътен почти заглушаваше звъна на стомана в стомана, мъжките викове и конското цвилене. Понякога се разтърсваше земята. Друг път възгласи подемаше врагът.
— Ден Лушенос! Ден Лушенос и Стършелите!
— Анналин! Напред за Анналин!
— Хеллин! Хеллин! За върховния лорд Сунамон!
Последният вик беше единственият, който Варек разбра напълно, макар да подозираше, че на местните, който наричаха себе си Върховни лордове и лейди, едва ли щеше да им се предложи възможност да положат Клетвата.
Той издърпа меча от мишницата на противника, където го беше забил, малко над гръдната броня, и остави дребния бледолик мъж да се срине от седлото. Опасен противник, докато не направи грешката да вдигне оръжието си прекалено високо. Дорестият му кон побягна през храсталаците и Варек за миг си позволи да съжали — животното изглеждаше по-добро от белокракия кафяв кон, който сам бе принуден да язди. Само за миг — след това вече надничаше през гъстите стволове на някакви сивкави, с набръчкани като щавена кожа листа дървета, от които като стена се спущаха оплетени диви лозници.
Шумът на битката се надигаше от всички посоки, но отначало той не можа да види никакво движение. После на петдесет крачки пред него се появиха дузина алтарски пиконосци — яздеха бавно и се оглеждаха предпазливо, въпреки че си говореха съвсем високо. Варек дръпна юздите, решен да ги вземе със себе си. Един ескорт, макар и съставен от толкова недисциплинирана сган, щеше да реши въпроса дали ще успее да донесе съобщението до първознаменен генерал Чианмаи, или не.
Сред дърветата префучаха черни стрели и опразниха алтарските седла. Конете им се затичаха във всички посоки, след като ездачите изпопадаха, и останаха само дузина тела, проснати върху влажния килим от мъртви листа, с поне по една стрела на арбалет, забита във всяко от телата. И нищо наоколо не се движеше. Варек неволно потръпна. Тази пехота в сините палта отначало им се беше сторила лесна за разбиване, след като нямаха пики, които да ги поддържат, но те никога не излизаха на открито, криеха се между дърветата и в ями по земята. Но и те не бяха най-лошото. След паническото бягство към корабите при Фалме Варек бе сигурен, че е видял най-лошото, което може да се види, Всепобедната армия да бяга от полесражението. Само преди половин час обаче бе видял как сто тарабонци се озоваха срещу един-единствен мъж в черно палто. Сто пиконосци срещу един, и тарабонците бяха разкъсани на късчета. Буквално разкъсани на късчета — мъже и коне просто се взривяваха един след друг с бързината, с която можеше да ги брои. Касапницата бе продължила и след като тарабонците се обърнаха в бяг, и приключи едва след като и последният оцелял тарабонец се скри от погледа му. Навярно не бе по-лошо, отколкото земята да изригва под краката ти, но дамане поне оставяха нещо от човек за погребване.
Беше научил от последния човек, с когото държеше да разговаря сред тези лесове, побелял ветеран, предвождащ стотня амадицийски пиконосци, че Чианмаи е в тази посока. Пред себе си забеляза коне без ездачи, завързани за дърветата, и спешени мъже. Може би те щяха да му укажат посоката по-нататък. А той щеше да ги нахока сурово за това, че се мотаят, докато битката бушува.
Когато подкара през тях, бързо забрави за хокането. Намерил бе онова, което търсеше, но съвсем не каквото искаше да видят очите му. В една редица бяха положени десетина обгорени трупа. Единият, чието лице с бронзов цвят бе останало незасегнато, се оказа самият Чианмаи. Спешените мъже бяха все тарабонци, амадицийци и алтарци. Някои от тях също бяха ранени. Единственото сеанчанско лице беше на една сул-дам, която се мъчеше да успокои хлипащата си дамане.