Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Пророчествата за Дракона бяха известни в Сеанчан още преди Лутаир Пейендраг да започне Единението. В развалена форма, както се казваше, доста различна от чистата версия, която бе донесъл самият Лутаир Пейендраг. Мирадж беше виждал няколко тома на „Каретонския цикъл“, отпечатани в тези земи, и те също бяха сбъркани — никой не споменаваше за службата му на Кристалния трон! — но въпреки това Пророчествата привличаха хорските умове и сърца. Мнозина се надяваха Завръщането да дойде скоро, за да си върнат тези земи преди да настъпи Тармон Гай-дон, та да може Преродения Дракон да спечели Последната битка за славата на Императрицата, дано да живее вечно. Императрицата със сигурност щеше да поиска да й изпратят ал-Тор, за да може сама да види що за мъж й служи. Никаква трудност нямаше да има, след като ал-Тор коленичеше пред нея. Малцина бяха способни да се отърсят от благоговението, което изпитваха, коленичили пред Кристалния трон, с жаждата да се подчинят, от която им пресъхваха езиците. Но изглеждаше очевидно, че натоварването му на някой кораб щеше да е по-лесно, ако премахването на Аша’ман — а със сигурност трябваше да се отърват от тях — се отложеше, докато ал-Тор не отпътува през Аритския океан на път за Сеандар.
Което го върна обратно до проблема, който се бе опитал да избегне, и той се сепна. Не беше от хората, които се плашат от трудности, нито от онези, които се правят, че не ги забелязват, затваряйки си очите пред тях, но това бе по-различно от всичко, с което се беше сблъсквал досега. Сражавал се бе в повече от двайсет битки, с дамане, използвани и от двете страни, и знаеше как е при тях. Не беше само въпрос на нанасяне на удари със Силата. Опитните сул-дам можеха някак си да видят какво правят дамане или марат-дамане, и дамане можеха да го кажат на останалите, така че и те да могат да се защитят не по-зле. А можеше ли една сул-дам да види какво прави един мъж? Още по-лошото…
— Ще ми дадеш ли сул-дам и дамане? — каза той. Пое си неволно дъх и добави: — Още ли им е зле? Е, битката ще е кратка и кървава. Но ще я спечелим.
Което предизвика ново помръдване сред просналите се по корем мъже. Всяка втора мълва из лагера беше за странната болест, задържала сул-дам и Дамане в палатките им. Алохин реагира съвсем неприкрито, нещо недопустимо за со’джин, като го изгледа свирепо. Дамане отново потръпна и затрепера на пода. Странно, меденокосата да’ковале също потръпна.
Усмихната, Сурот плъзна поглед към коленичилата да’ковале. Защо трябваше да се усмихва на едно зле обучено слугинче? Започна да гали тънките плитки на коленичилата жена и устничките като розова пъпка се нацупиха. Някоя бивша тукашна благородничка ли беше? Първите думи на Сурот го потвърдиха, макар да бяха насочени към него.
— Малките загуби имат малка цена; големите провали носят болезнено голяма цена. Ще получиш дамане, щом искаш, Мирадж. И ще дадеш урок на тези Аша’ман, че е трябвало да си стоят на север. Ще ги заличиш от лицето на земята — и ашамани, и войници, всички. До последния човек, Мирадж. Казах.
— Ще бъде както каза, Сурот — отвърна той. — Ще бъдат унищожени. До последния. — Нямаше повече какво добави. Но съжали, че не му каза дали сул-дам и дамане все още са болни.
Ранд извърна Тай’дайшар малко под билото на голия каменист хълм, за да види как по-голямата част от малката му войска се изсипва през другите отвори във въздуха. Държеше здраво Верния извор, толкова здраво, че той сякаш тръпнеше в хватката му. Със Силата в него острите върхове на Короната от мечове, бодящи слепоочията му, се усещаха едновременно по-дразнещи, но и сякаш изобщо ги нямаше, предобедният мраз бе едновременно по-студен и почти недоловим. Неизлечимите рани на хълбока му се бяха превърнали в тъпа далечна болка. Луз Терин дишаше на пресекулки от нерешителност. Или може би от страх. Навярно след като предния ден бе стигнал толкова близо до смъртта, вече не му се искаше толкова много да умре. Но пък той не винаги искаше да умре. Единственото, в което този човек проявяваше постоянство, беше желанието му да убива. Просто се оказваше така, че това убиване често включваше и него самия.
„Скоро ще ни втръсне от убийства — помисли си Ранд. — Светлина, последните няколко дни имаше достатъчно убийства, за да погнусят и дори лешояд.“ Само шест дни ли бяха минали? Погнусата обаче не го засегна. Не можеше да си го позволи. Луз Терин не отговори. Да. Време беше за железни сърца. И за железни стомаси. Той се наведе за миг да пипне вързопа до стремето. Не. Все още не беше дошъл моментът. Навярно изобщо нямаше да дойде. Несигурност се плъзна през Празнотата, и навярно още нещо с нея. Дано не дойдеше никога. Несигурност, да, но другото не беше страх. Не беше!