Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Не! Тя знаеше, че ще умре, но този мърдраал нямаше да изяде и трошица от нея! Тя се пресегна да прегърне сайдар и очите й се оцъклиха. Нямаше нищо. Нищо! Все едно че беше отрязана! Знаеше, че не е… казваха, че откъсването носи най-голямата болка, която някой би могъл да изпита, по-силна дори от смъртната, но…
В тези няколко мига на шемет мърдраалът насила разтвори устата й, ножът изстърга покрай езика й, после се вряза през ухото й. И когато се изправи — кръв и слюнка се стичаха по острието — тя разбра какво прави още преди да й покаже нещо, което приличаше на малка, крехка клетчица, направена от златна жичка и кристал. Някои неща можеха да се направят само тук и някои от тях — само на онези, които можеха да преливат, а тя самата бе водила много мъже и жени тук единствено за тази цел.
— Не — ахна тя задъхано. Очите й не можеха да се откъснат от кур’сувра. — Не! Не и на мен! НЕ И НА МЕН!
Без да й обръща внимание, Шайдар Харан остърга кур’сувра с ножа. Кристалът стана млечночервен. С леко махване на китката съществото подхвърли „капана на ума“ над езерото от разтопен камък. Клетката от злато и кристал полетя в дъга във въздуха и изведнъж се спря и се понесе към самото петно, където сякаш се намираше Въртела, мястото, където Шарката бе най-изтъняла.
Могедиен забрави за мърдраала и простря ръце към Въртела.
— Милост, велики властелине! — Никога не бе забелязвала Великия властелин на Мрака да проявява каквато и да било милост, но дори да беше окована в клетка с побеснели вълци или със сменящ кожата си дарат, пак щеше да моли за същото. При някои обстоятелства човек е способен да моли дори за невъзможното. Кур’сувра увисна във въздуха и бавно се завъртя над скачащите долу пламъци. — Служих ти с цяло сърце, велики властелине. Моля те за милост. Моля те! МИИЛООСТ!
ВСЕ ОЩЕ МОЖЕШ ДА МИ СЛУЖИШ.
Гласът я хвърли в невъобразим екстаз, но в същия миг проблясващият капан на ума изведнъж засия като самото слънце и посред неописуемия възторг тя позна болката, сякаш сама бе въвлечена в недрата на пламтящото езеро. Екстаз и болка се смесиха и тя зави, затресе се като полудяла твар, затресе се в безкрайна болка, безкрайна, отвъд всички Векове, след която не остана нищо освен агония и нищожната милост на мрака я погълна.
Могедиен се размърда върху постелката. „Не повече. Моля те!“
Едва разпозна жената, влязла в шатрата, където я държаха като пленничка.
„Моля те“ — изкрещя тя от дълбините на ума си.
Жената преля, за да осигури светлина, и Могедиен видя само светлината.
Дълбоко в съня си тя се загърчи, разтресе се от глава до пети. Моля те!
Жената назова себе си Аран-гар и нарече Могедиен по име, извести я, че е призвана да се яви в Ямата на ориста, и…
— Събуди се, жено — изрече глас като ронеща се изгнила кост и очите на Могедиен се отвориха. Почти й се дощя сънят да се върне.
Никаква врата или прозорец не прекъсваше безликите стени на малкия й затвор и нямаше никакви светещи топки, нито светилници дори, но светлина струеше отвсякъде. Не знаеше от колко дни е тук, знаеше само, че някаква безвкусна храна се появява на неравни интервали, че единственото ведро, предназначено за тоалет, се изпразваше на още по-неравни интервали и че, кой знае как, й беше оставен сапун и друго ведро с благоуханна вода, за да се почисти. Не беше сигурна дали това е проява на милост, или не; благодарността, че вижда ведро с вода, само й напомни колко ниско е паднала. Сега Шайдар Харан беше в килията с нея.
Тя бързо се изтърколи от постелката, коленичи и опря лице в каменния под. Винаги беше правила всичко, което е нужно, за да оцелее, а мърдраалът твърде охотно се бе постарал да я научи какво е необходимо.
— Срещам те с жар да ти се покоря, Миа’кова. — Слетите в едно две думи на титлата опариха езика й. — „Онзи, който ме притежава“ означаваше тази титла, или просто „Моят притежател“. Странния щит, който Шайдар Харан бе използвал над нея — мърдраалите не можеха, но тази твар го можеше — този щит сякаш го нямаше, но тя дори не помисли да прелее. Вярната сила й беше отказана, разбира се — от нея можеше да се привлече само с благословията на Великия властелин — но Изворът я мамеше, макар сиянието му съвсем на ръба на взора й да бе някак странно. Не си го помисли дори. Всеки път, когато мърдраалът идваше да я посети, й показваше онази златна клетчица — Капана на ума й. Всяко преливане близо до собствената ти кур’сувра беше изключително болезнено, и колкото по-близо си, толкова по-нетърпима беше болката; от толкова близо тя едва ли щеше да преживее дори едно най-просто докосване до Извора. И това бе една от най-малките опасности, свързани с капана на ума.