Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Камите се отдръпнаха. Серрат вдиша дълбоко и прибра оръжията си. Куралд Галайн изплющя и тя изчезна.
Откъм стълбището нещо изпука тихо и Крокъс подскочи и посегна към ножовете.
— Какво става? — промълви Апсалар.
— Шшшт. Чакай. — Усети как сърцето му тупти в гърдите. — Почнах да се стряскам и от сенки — рече той. — Все едно, скоро ще се махнем оттук.
Вятърът беше древен, носеше се през високата трева на степта под оловното небе — вятър, жадно връхлитащ срещу всичко живо, безумен и неукротим като звяр.
Усилието да догони ужасената си майка бе първият урок по власт за Раест. В стремежа си да наложи господството си, което щеше да оформи живота му, той съзря многобройните прояви на вятъра — едва доловимото ваене на камъка, траещо хиляди години, а също тъй и гневните му пориви, от които лесовете лягаха доземи — и реши, че най-му лежи на сърцето неумолимата мощ на виещия гневно в смъртна прокоба вятър.
Майката на Раест бе първата, избягала от неговото преднамерено трупане на сила. Отрекла се беше от него в лицето му, като провъзгласи Кръвния раздор — и така го беше пуснала на воля. Все едно му беше, че ритуалът я бе прекършил. Не беше важно. Той, който щеше да господства, трябваше отрано да се научи, че онези, които се противят на повелята му, трябва да се унищожават. Провалът беше цената, която трябваше да заплати тя, не той.
Джагътите се бояха от общността, за тях обществото бе рожденото място на тиранията — тирания на плътта или на духа, — ала Раест жадуваше за нея. Силата, която владееше, имаше нужда от поданици. Силата винаги е нещо съпоставимо, а той не можеше да властва, без да има подвластни.
Изпървом се стремеше да покори други от расата на Джагът, ала събратята му в повечето случаи или успяваха да избягат — или биваше принуден да ги убие. Такива борби носеха само временно удоволствие. Раест събираше около себе си зверове, подчиняваше на волята си дивата природа. Ала тя се гърчеше и гинеше под ярема му и в тази своя гибел намираше изход, на който той не можеше да се наложи. В гнева си Раест подлагаше земята на опустошение, подлагаше на гибел цели видове. Земята му се противеше и силата й беше неизмерима. Но беше също така безпосочна и не можеше да надделее над Раест в безкрайния си прилив. Докато неговата мощ беше съсредоточена, точна в унищожителната си цел и безпощадна в резултатите.
А сетне на пътя му изникнаха първите Имасс, същества, противопоставили се на волята му, отричащи ярема на робството, ала продължаващи да живеят. Същества на безграничната и жалка надежда. В тяхно лице Раест съзря целия блясък на господството — защото след всеки прекършен имасец можеше да подложи на гнет друг негов събрат. Връзката им с природата беше нищожна, защото самите имасци играеха по земите си играта на тирания. Те не можеха да го надвият.
И той си сътвори подобие на империя, лишена от велики градове, ала изтерзана от неспирните драми на обществото, с неговите жалки победи и неизбежни поражения. Общността на покорените Имасс вирееше в това тресавище на жалки и дребнави страсти. Те дори успяха да са самоубедят, че притежават свобода, своя собствена воля, която може да пресътвори съдбата. Избираха си поборници. Разкъсваха водачите си, след като провалът метнеше връз тях тъмната си плащаница. Въртяха се в безкрайни кръгове, които назоваваха растеж, проникновение, познание. А над всички тях, като невидимо за очите им присъствие, Раест разгръщаше волята си. Най-голямата му радост настъпи, когато робите му го провъзгласиха за бог — въпреки че не го познаваха — и почнаха да вдигат храмове, в които да му служат, и да учредяват жречество, чиято дейност подражаваше на тиранията на Раест с такава космическа ирония, че той можеше само да клати глава.
Империята трябваше да трае хилядолетия и денят на нейната гибел трябваше да дойде от собствената му ръка, когато най-сетне му омръзнеше. Раест не можеше и да си въобрази, че други Джагът ще приемат деянията му за гнусни, че ще рискуват себе си и силата си в името на онези мимолетни и жалки имасци. Но това, което го смая най-много, беше, че когато джагътите дойдоха, дойдоха многобройни, в едно. В общност, чиято единствена цел беше да унищожи империята му и да го затвори.
Завариха го неподготвен.
Урокът беше научен и в каквото и да се бе превърнал светът оттогава, Раест беше готов за него. Крайниците му отначало изпукаха и затуптяха с тъпа болка, запълнена с остри спазми. Усилието да се изрови от замръзналата земя за известно време го беше обезсилило, но най-сетне се почувства готов да мине през тунела, отварящ се в нова земя.
Подготовка. Вече бе предприел първите си ходове. Сетивата му подсказваха, че други са дошли при него, освободили са пътя от преградите и печатите на Омтоуз Феллак. Навярно все още бяха останали негови поклонници, фанатици, стремили се да го освободят от поколения — и сега го чакаха пред гробницата.