Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Издирването на липсващия Финнест щеше да е първата му задача. Много от силата му беше прибрана в семето, измъкната от него и съхранена там от вероломните Джагът. Не беше отнесен далече, а и нищо не можеше да му попречи да си го върне. По земята горе вече не съществуваше Омтоуз Феллак — той долавяше липсата му като лишена от въздух пустош. Нищо вече не можеше да му се опълчи.
Подготовка. Раест се сгърчи, напуканото му лице се изкриви в зла усмивка, бивните щръкнаха и разцепиха сухата кожа. Силният трябва да сбира друга сила, да я подчини на волята си и после да я насочи безпогрешно. Започнали бяха вече ходовете му.
Той зашляпа в кишата, покриваща разкаляния под на гробницата. Пред него се издигаше сводестата стена на вековния му затвор. Раест махна с ръка и преградата се взриви навън. Ярка слънчева светлина лумна през облаците пара, завихрили се около него, и той усети как студеният древен въздух профуча, за да излезе на свобода.
Джагътският тиран излезе в светлината.
Великият гарван — Старата — бе яхнал горещите течения на вятъра високо над хълмовете Джадроуби. Поривът на сила, изхвърлил тонове пръст и камъни на сто стъпки в небето, я задави. Тя присви криле, прикова очи в огромния стълб бяла пара и се понесе към него.
„Виж, това май ще се окаже интересно“, засмя се наум Старата. Въздушната вълна я помете. Старата отвърна с гневен грак, зави и се понесе с порива на вятъра. Гневът бързо се смени от прилив на възбуда. Извила глава, тя заблъска с криле и се издигна. В такива неща бе жизненоважно да избереш добро място за наблюдение. Старата се издигна още по-нависоко, после загледа надолу. Люспите на пет огромни ръбати гърба блестяха под слънчевите лъчи с цветовете на дъгата, но от петте един грееше като огън. Чародейна сила струеше на вълни от паяжината на изпънатите им криле. Драконите се носеха безмълвно над земята към издуващия се като гъба прашен облак над Джагътската могила. Черните очи на Старата се приковаха в огненочервения дракон.
— Силана! — изпищя тя и се засмя. — Драгнипурейк т’на Дракониайс! Елейнт, елейнт!
Дошъл бе денят на Тайст Андий.
Раест излезе в яркия късен следобед. Във всички посоки освен право пред него се издигаха гърбиците на обрулени от вятъра, обрасли с прежълтяла трева хълмове. На изток, зад изтъняващата пелена на понесения от вятъра прах, се простираше пуста равнина.
Джагътският тиран изсумтя. Не беше толкова различно, в края на краищата. Вдигна ръце и вятърът се плъзна по стегнатите му като въжета мускули. Вдиша дълбоко и вкуси пълния с живот въздух. Леко подуши със силата си и заликува от вълните на страх, с които й се отзоваха — отзивът на безмозъчния живот под нозете му или на тварите, затаили се в тревите наоколо. Но никаква следа не долови от по-висш живот, от по-висши средоточия на сила. Насочи сетивата си надолу в земята, да разбере какво обитава там. Земя и скала, лепкав разтопен мрак, все по-надолу и надолу, чак до спящата богиня — млада според мерките на Джагътския тиран.
— Да те пробудя ли? — прошепна Раест. — Още не. Но ще ти пусна кръв. — Дясната му ръка се сви в юмрук.
Прониза богинята с болка, усети как бликна кръвта й — достатъчно, за да я накара да се разшава в съня си, ала не и да я пробуди.
Редицата хълмове на север се надигна. Магма изригна във въздуха сред стълб от дим, камък и пепел. Земята се разтресе, чу се грохот и го лъхна горещ вятър. Тиранът се усмихна.
Огледа пръсналия се хребет и вдиша дълбоко тежкия, пълен със сяра въздух, а после се обърна и закрачи на запад, към най-високия хълм. Неговият Финнест бе някъде отвъд този хълм, може би на три дни път. Помисли дали да не отвори Лабиринта си, но реши да изчака, докато не стигне билото на хълма. Оттам щеше да може по-лесно да прецени къде е Финнест.
Беше се изкачил някъде до средата на склона, когато чу далечен смях. Замръзна, а денят в същия миг изведнъж помръкна. По тревата пред него се плъзнаха пет огромни сенки, плъзнаха се и по билото, и слънчевата светлина се върна. Джагътския тиран погледна към небето.
Пет дракона възвиваха към хълма в съвършена редица, свели глави към него.
— Есидейин елейнт — прошепна той на джагътския си език. Четирите бяха черни, прошарени със сребро по крилете и летяха по два от двете страни на петия дракон — червен и два пъти по-голям от другите. — Силана червенокрилата — промълви Раест и присви очи. — Древна и пълнокръвна Тиам, ти водиш соултейкън, чиято кръв е чужда на тоя свят. Усещам ви всички! — Вдигна юмруци към небето. — По-студени от леда, роден под ръцете на Джагът, тъмни като черна тъма — усещам ви!