Джонатан Стрейндж и мистър Норел

На следващия ден Стрейндж остана в библиотеката, а Арабела и Хенри излязоха да посетят Джени и Олуън. Но радостта от първите им няколко дни заедно не трая дълго. Арабела скоро откри, че между нея и брат й вече няма много общи неща. Хенри беше прекарал последните седем години в малко селце. Тя, от друга страна, бе живяла в Лондон, където бе станала свидетел на някои от най-важните събития за последните години. Поддържаше приятелски отношения с не един министър от кабинета. Познаваше се с премиер-министъра и няколко пъти бе танцувала с херцог Уелингтън. Беше се срещала с кралските херцози, бе правила реверанси пред принцесите и всеки път, когато отидеше в Карлтън Хаус, получаваше усмивка и добра дума от принц-регента. Колкото до широките й познанства с всички, свързани със славното възраждане на английската магия, това се разбираше от само себе си.

Но докато тя живо се интересуваше от всички новини около брат си, той не проявяваше почти никакъв интерес към нея. Описанията на лондонския живот го караха само да отвръща любезно: „А, наистина ли?“ Веднъж, докато споделяше какво й е казал херцог Уелингтън и какво му е отговорила тя, Хенри се обърна и я погледна с вдигнати вежди и невъзмутима усмивка, които като че ли ясно казваха: „Не ти вярвам.“ Това негово поведение я нарани. Арабела не смяташе, че се хвали: подобни срещи бяха част от ежедневието й в Лондон. Тя с болка осъзна, че докато неговите писма са й доставяли радост, той е намирал нейните за скучни и превзети.

Междувременно бедният Хенри имаше свои оплаквания. Като момче той се бе възхищавал от Ашфеър Хаус. Големината и разположението на къщата, а също и високопоставеното място, което собственикът й заемаше в обществото, го изпълваха с възторг. Той с нетърпение чакаше деня, когато Джонатан Стрейндж ще я наследи, за да може да идва в Ашфеър във важното качество на приятел на господаря. Сега, след като всичко това се случи, Хенри установи, че престоят в тази къща не му допада. Ашфеър отстъпваше на много къщи, които той беше виждал през последните години. Имаше почти толкова фронтони, колкото и прозорци. Стаите бяха с ниски тавани и причудливи форми. Многото поколения обитатели бяха слагали прозорци където им хрумне, без изобщо да се замислят за външния облик на къщата, а в стаите беше тъмно, защото всички прозорци до един бяха обрасли с пълзящи рози и бръшлян. Къщата беше старомодна — тя бе, както Стрейндж се изразяваше, точно онзи вид къща, в който дамите от романите обичат да се чувстват потиснати. В последно време в Грейт Хитхердън се обновяваха много къщи и се строяха елегантни нови вили за дами и господа с вкус към пасторалната атмосфера, затова — отчасти защото Хенри не беше способен да запази нещо само за себе си, а отчасти и защото възнамеряваше скоро да се жени и мислите му бяха заети с всякакви домакински подобрения — той не можа да се въздържи и даде на Стрейндж няколко съвета в тази насока. Особено го дразнеше разположението на обора, защото, както сподели със Стрейндж, „човек трябва да мине през него, за да стигне до южния край на парка и градината. Лесно би могъл да го събориш и да го построиш другаде“.