Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Те си стиснаха ръцете.

— Предполагам, сър — започна мистър Хайд, — че се чудите какво ме води у вас в такова време.

— Какво време?

— Много лошо, сър.

Стрейндж погледна през прозореца. Високите хълмове около Ашфеър бяха покрити със сняг. Всеки клон, всяка вейка се огъваше под снежния си товар. Дори въздухът сякаш беше побелял от студ и мъгла.

— Така е. Не бях забелязал. Не съм излизал от неделя.

— Прислужникът ви казва, че сте много зает с работата си. Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но трябва да ви съобщя нещо, което не търпи отлагане.

— О! Няма нужда да ми обяснявате. А как е… — Стрейндж млъкна и се помъчи да си спомни дали мистър Хайд има жена, деца, братя, сестри или приятели, но установи, че е абсолютно неосведомен по този въпрос. — …фермата ви? — довърши той. — Доколкото си спомням, беше край Астън.

— По-близо е до Клънбъри.

— Клънбъри. Да.

— При мен всичко е наред, мистър Стрейндж, с изключение на нещо… обезпокоително, което ми се случи преди три дни. Оттогава все се питах дали да дойда и да ви го кажа. Поисках съвет от приятелите си и жена си и те всички се съгласиха, че трябва да ви разкажа какво съм видял. Преди три дни имах работа в Уелс, оттатък границата, с Дейвид Евънс — смея да предположа, че го познавате, сър.

— Виждали сме се. Никога не съм говорил с него. Форд го познава, струва ми се (Форд беше управителят на имението на Стрейндж).

— Е, сър, с Дейвид Евънс приключихме работа към два часа и аз бързах да се прибера у дома. Навсякъде лежеше дебел слой сняг и пътищата между нашия край и Ланфеър Уотърдайн бяха в много лошо състояние. Може би не знаете, сър, но къщата на Дейвид Евънс се намира на висок склон с хубав изглед на запад, и още щом излязохме навън, видяхме големи снежни облаци да пълзят към нас. Мисис Евънс, майката на Дейви, настояваше да остана да пренощувам у тях и да се прибера на другия ден, но Евънс и аз решихме, че всичко ще мине добре, ако тръгна веднага и се прибера по най-прекия път — с други думи, ако поема нагоре към Вала и премина в Англия, преди бурята да ме е настигнала108.

— Към Вала? — попита Стрейндж и се намръщи. — Пътят дотам е стръмен и труден дори през лятото, а мястото е пусто, не дай Боже да ви се случи нещо. Не мисля, че аз бих предприел подобно пътуване. Но, предполагам, вие познавате нрава на тези хълмове по-добре от мен.

— Може би вие сте по-разумен от мен, сър. Докато яздех към Вала, задуха пронизващ силен вятър, вдигна вече натрупания сняг и го завъртя във въздуха. Снегът полепна по чула на коня и по палтото ми и когато погледнах надолу, видях, че целите сме бели като склона на хълма. Като всичко наоколо. Вятърът образуваше от снега призрачни фигури и ми се струваше, че съм заобиколен от танцуващи призраци, зли духове и лоши ангели като в приказките на онази арабска дама. Горкият ми кон, който иначе не е нервно животно, постоянно се плашеше от невидими неща. Както можете да си представите, вече започвах да се разкайвам, че не съм се възползвал от гостоприемството на мисис Евънс, и изведнъж чух биене на камбана.