Нож от блянове

Голямата каюта преминаваше по цялата дължина на високия кърмови мостик, без никаква мебелировка освен тринадесетте стола и маса до напречната преграда, с кани за вино с високи гърла и бокали от жълт порцелан, и две дузини жени в яркоцветни коприни изобщо не можеха да я запълнят. Беше пристигнала последна от Първите дванадесет на Ата-ан Миере и беше очаквала начина, по който реагираха на появата й другите Надзорници на вълните. Линкора и Валейн нарочно й обърнаха гръб. Кръглоликата Ниол я погледна навъсено и отиде да си долее вино. Ласайн, толкова слабичка, че бюстът й изглеждаше огромен, поклати глава, сякаш се чудеше какво търси Харайн тук. Другите продължиха да си бъбрят, все едно че изобщо я нямаше. Всички бяха с траурни шарфове, разбира се.

Пелана закрачи към нея; дългият розов белег през дясната страна на ръбатото й лице й придаваше опасен вид. Силно накъдрената й коса беше почти побеляла, почетната й верижка през лявата буза бе натежала от златни медальончета, ознаменуващи триумфите й, включително участието й в Бягството. Китките и глезените й все още носеха следи от сеанчанските вериги, макар сега да бяха скрити под коприна.

— Надявам се, че напълно си се възстановила по волята на Светлината, Харайн — заговори тя, килнала леко глава, и плесна с пълничките си татуирани ръце в насмешливо съчувствие. — Вече не те наболява като сядаш, нали? Сложих ти възглавничка на стола, за всеки случай.

Изсмя се високо и погледна Ветроловката си, но Кайре й отвърна с празен поглед, все едно че не я беше чула, след което едва се усмихна. Пелана се намръщи. Засмееше ли се на каквото и да е, очакваше подчинените й също да се засмеят. Достопочтената Ветроловка обаче си имаше свои грижи: дъщеря, изчезнала сред вързаните за брега, отвлечена от Айез Седай. Щяха да платят за това. Не беше необходимо човек да харесва Кайре или Пелана, за да знае, че ще си платят.

Харайн удостои двете със стегната усмивка и продължи покрай Пелана, като я забърса толкова близо, че тя трябваше да се дръпне навъсена назад, за да не я настъпи. „Щерка на пясъците“, помисли си кисело Харайн.

Приближаването на Марейл обаче събуди у нея искрена усмивка Високата стройна жена с дълга до раменете коса, колкото черна, толкова и бяла, й беше приятелка още докато бяха юнги на една стара шхуна, с една Надзорница на платната с желязна ръка, вечно сърди-та, че няма изгледи за повишение. Това, че Марейл се е спасила от Ебу Дар, без да пострада, я изпълни с радост. Марейл удостои Пелана и Кайре с намръщен поглед. Требейл, Ветроловката й, също изкриви лице към двете, но за разлика от тях, не беше защото Марейл настояваше подчинените дай ближат китките. Като сестри, Требейл и Кайре бяха еднакво дълбоко загрижени за Талаан, дъщерята на Кайре, но извън това бяха в състояние да си срежат гърлата заради един медник. Или още по-добре: да видят сестра си понижена до чистачка в трюма. Няма по-дълбока омраза от тази между сестри.