Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Аз мога да ти кажа как трябва да изглежда, ако искаш — обади се Мин.
Каралайн пак се засмя, пусна ръката му и се отдръпна важно.
— Ще трябва да те видя с нея, преди да мога да ти отговоря. Поръчай си короната на Мин и ако ти стои хубаво… — И се усмихна. — Тогава може и да си помисля.
— Всичко най-добро ви желая и на двамата — прекъсна ги сухо Ранд. — Но в момента имаме много по-важна работа. — Мин го изгледа рязко, а по връзката потече неодобрение. Нинив също го изгледа рязко! Това пък защо? — Ти ще приемеш въпросната корона, Дарлин, и веднага щом се подпишат документите, искам да ги арестуваш въпросните сеанчанци, а след това да събереш всички мъже в Тийр, които могат да различат единия край на меча от другия. Ще ви осигуря Аша’ман, който да ви отведе в Арад Доман.
— И мен, нали, лорд Дракон? — попита жадно Вейрамон. Само дето не подскочи от нетърпение, настръхнал като петел. — Щом има някъде да се води бой, ще ви служа по-добре, отколкото да се мотая в Кайриен.
Ранд го изгледа. Както и Анайела. Вейрамон си беше кръгъл тъпак, а и на нея не можеше да разчита, но не виждаше какво толкова могат да навредят с не повече от шепата си следовници.
— Добре… Двамата можете да придружите Върховния лорд… тоест крал Дарлин. — Анайела преглътна, сякаш съжалила, че не може да се върне в Кайриен.
— Но какво се очаква от мен да свърша в Арад Доман? — поиска да разбере Дарлин. — Според малкото, което съм чувал за тази страна, там е пълна лудница.
Луз Терин се изсмя дивашки в главата на Ранд.
— Тармон Гай-дон иде — отвърна Ранд. Светлината дано да се смилеше да не дойде твърде скоро. — Отивате в Арад Доман, за да се подготвите за Тармон Гай-дон.
Глава 22
Да разплачеш котва
Въпреки люлеенето заради дългите сини вълни Харайн дин Тога ра седеше много изправена до сестра си, точно пред двамата слуги, които държаха слънчобраните им, и пред кормчията на румпела. Шалон като че ли гледаше напрегнато дванайсетимата мъже и жени, напрягащи се на греблата. А може би беше потънала в разми-съл. Много имаше за какво да се мисли напоследък, не на последно място — за тази среща, на която бе повикана Харайн, но тя беше оставила мислите си да се реят. За да се успокои. Всеки път, когато Първите дванайсет на Ата-ан Миере се съберяха, откакто стигна до Иллиан, трябваше да се успокоява преди срещата. Когато стигна до Тийр и завари „Синя чайка“ на Зайда все още закотвена в реката, беше сигурна, че тя все още е в Кемлин или най-малкото е далече зад нея. Грешка, от която много я заболя. Макар че, честно казано, почти нищо нямаше да се промени дори Зайда да беше няколко недели назад. Поне за Харайн. Не. Нямаше смисъм да мисли за Зайда.
Слънцето се беше издигнало само на педя над хоризонта на изток. Няколко съда на сухоземците напираха към дългия вълнолом, пазеха залива на Иллиан. Единият беше с три мачти и някакво подобие на такелаж, всички главни платна бяха квадратни, но беше тромав и лошо го направляваха, поклащаше се между ниските къдрави вълни сред бялата пяна, вместо да ги цепи. Повечето останали бяха малки и с нисък бушприт, почти всички — с издължени триъгълни платна. Ня-кои като че ли бяха доста бързи, но тъй като „вързаните за брега“ рядко се осмеляваха да отплават в открито море, без да виждат сушата бързината не им помагаше особено. Всеки товар, за който трябваше добра скорост, отиваше на корабите на Ата-ан Миере. На най-висока цена естествено. Беше малка част от товара на Ата-ан Миере, отчасти заради цената, отчасти защото малко неща всъщност имаха нужда от бърз превоз. Пък и освен това, колкото и да гарантираше печалба наемането на товар, щом Надзорникът на товара се спазареше сам за кораба си, цялата печалба отиваше за кораба и за клана му.
Докъдето стигаха очите й, на изток и на запад покрай брега се виждаха застанали на котва кораби на Ата-ан Миере — галери и шху-ни, вълнолети и бързогони, повечето заобиколени от товарни лодки, от които се вдигаше такава врява, че й приличаха на пиянските празненства на сухоземците. Докарани с гребане от града, те предлагаха за продан какво ли не, от сухи плодове до осолено телешко и овче, от пирони до мечове и ками, от евтини иллиански дрънкулки, които-можеха да привлекат окото на някоя юнга, до злато и скъпоценни камъни. Макар че златото повечето пъти се оказваше само позлата, която бързо се изтъркваше и месингът отдолу лъсваше, а камъните — цветно стъкло. И плъхове носеха също, макар и не за продан. При толкова дълго стоене на котва вече на всички кораби гъмжеше от плъхове. Заради плъховете и развалата, за амбулантите винаги се намираше пазар.