Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Вин се сепна.
„Преди да замахна…“
Зейн отстъпи към средата на стаята, подритна падналия кинжал и го улови във въздуха. Обърна се към нея и мъглите се проточиха зад острието. Беше стиснал зъби и лицето му бе потъмняло.
„Знае къде ще ударя още преди да замахна“.
Вин вдигна кинжала. По лицето и гърдата й се стичаше кръв, болката разкъсваше черепа й. Мъглата й стигаше почти до брадичката.
Тя се съсредоточи. Не обмисли нова атака. Не реагира, когато Зейн се втурна към нея с вдигнат кинжал. Отпусна мускули и затвори очи, заслушана в стъпките му. Усещаше как мъглата продължава да се надига, развълнувана от приближаването на Зейн.
Отвори очи. Той беше вдигнал кинжала. Вин се приготви за атаката, но не мислеше за удара — остави тялото си да реагира само.
И наблюдаваше Зейн много — наистина много внимателно.
Той се отмести леко наляво, вдигнал лявата си ръка нагоре, сякаш да улови нещо.
„Сега!“ — помисли си Вин и се хвърли встрани от естествената траектория на атака. Изви ръката с кинжала по средата на движението. Готвеше се да атакува отляво, както предполагаше и атиумът на Зейн.
Но с реакцията си Зейн й показа какво е решила да направи. Позволи й да види собственото си бъдеще. А щом можеше да го вижда, значи бе в състояние и да го променя.
Сблъскаха се. Острието на Зейн се заби в рамото й. Кинжалът на Вин го посече през шията. Лявата му ръка улови празно пространство — търсеше сянката, на чието място трябваше да е ръката й.
Но нея я нямаше там. Зейн се опита да я улови. Ножът на Вин му преряза гръкляна. Въздухът нахлу със свистене през кървавия отвор и Зейн се люшна назад, изцъклил ужасено очи. Погледна я за последен път, после рухна в мъглата и на дървения под.
Гледаше нагоре през мъглата — гледаше към нея. „Умирам“ — помисли си.
В последния момент атиумната й сянка се бе раздвоила. Две сенки, две възможности. Той бе избрал погрешната. Беше го надхитрила, беше го победила по някакъв начин. И сега той умираше.
Най-сетне.
— Знаеш ли защо смятах, че ти ще ме спасиш? — опита се да й прошепне, макар че устните не го слушаха. — Гласът. Ти беше първият човек, за когото не ми каза: „Убий я!“.
„Разбира се, че не бих ти казал да я убиеш “ — заяви богът.
Зейн усещаше как животът го напуска.
„Знаеш ли кое е най-странното, Зейн? — попита богът. — Най-забавното от всичко? Ти не си луд. Никога не си бил.“
Вин гледаше мълчаливо шепнещия през кървави мехури Зейн. Беше предпазлива — прерязано гърло би трябвало да е достатъчно дори за Мъглороден, но понякога пютриумът правеше невероятни неща.
Зейн издъхна. Тя провери пулса, после прибра кинжала. Едва сега се изправи, завладяна от странно вцепенение на ума и тялото. Вдигна ръка към раната на рамото си и без да иска, докосна тази на гърдата. Беше изгубила прекалено много кръв и й се виеше свят.
„Убих го“.
Разпали пютриум и направи няколко предпазливи крачки. Препъна се в ТенСуун и коленичи до него.
— Господарке — изпъшка той. — Съжалявам…
— Зная — каза тя, загледана в ужасната рана на рамото му. Краката му не помръдваха, тялото му бе извито под неестествен ъгъл. — С какво мога да ти помогна?
— Да ми помогнете? — попита ТенСуун. — Господарке, заради мен едва не ви убиха!
— Зная — повтори тя. — Как да облекча болката ти? Трябва ли ти друго тяло?
ТенСуун помълча за кратко, после каза:
— Да.
— Вземи тялото на Зейн. Поне за известно време.
— Той мъртъв ли е? — попита изненадано ТенСуун.
„Не вижда — осъзна тя. — Вратът му е строшен“.
— Да — прошепна Вин.
— Как, господарке? — попита ТенСуун. — Атиумът ли му свърши?
— Не.
— Тогава как?
— Атиумът има един недостатък. Позволява да виждаш бъдещето.
— Това… не ми изглежда като недостатък, господарке.
Вин въздъхна и се опита да се стегне. „Съсредоточи се!“ — помисли си.
— Когато гориш атиум, виждаш мъничко напред във времето — и можеш да промениш това, което ще се случи в този кратък период. Можеш да уловиш летяща стрела. Да избегнеш удар, който би трябвало да те убие. Да се отдръпнеш назад или встрани, да отбиеш атака.
ТенСуун мълчеше, очевидно объркан.
— Той ми показа какво възнамерявам да направя — продължи Вин. — Не можех да променя бъдещето, но Зейн можеше. Като реагира на моята атака още преди да знам какво ще направя, той неволно ми показа бъдещето. И аз промених хода на атаката, а той се опита да блокира един удар, който въобще не нанесох. Така успях да го убия.
— Господарке… — прошепна ТенСуун. — Това е гениално.
— Сигурна съм, че не съм първата, която го е измислила — възрази уморено Вин. — Но това не е нещо, което споделяш с всеки. Както и да е, можеш да вземеш тялото му.