Кладенецът на възнесението

„Каква съм глупачка!“ ОреСюр — или ТенСуун, както го бе нарекъл Зейн — я бе накарал да подозира всички… освен себе си. Какво й ставаше? Преди беше толкова добра в надушването на предателите, в долавянето на фалша. Как бе пропуснала да разкрие собствената си кандра?

Зейн пристъпи към нея. Вин чакаше, надигнала се на колене и свела глава. „Слаба — повтаряше си. — Преструвай се на слаба. Постарай се да…“

— Няма смисъл да се опитваш да ме Усмиряваш — каза Зейн, улови я за ризата, вдигна я и пак я хвърли на пода. Мъглата се разтвори под нея и отлетя встрани. Вин сподави болезнения си вик.

„Трябва да мълча. Ако стражите се опитат да влязат, той ще ги убие. Ако Елънд дойде…“

Зейн я доближи и я изрита в ребрата. Тя изстена.

— Ти можеше да ме спасиш — изръмжа той, втренчил поглед в нея. — Бях готов да тръгна с теб. А сега какво остана? Нищо. Нищо освен заповедите на Страф. — И подчерта последното с нов ритник.

„Преструвай се на незначителна — повтаряше си тя със замъглено от болка съзнание. — Все някога трябва да си тръгне…“

Но бяха изминали години, откакто се бе свивала пред друг човек. Дните на страх от Кеймън и Рийн бяха само неясни спомени, сенки, разгонени от светлината на Елънд и Келсайър. Усети как я изпълва нарастващ гняв.

Зейн отново понечи да я ритне, като този път се целеше в лицето й, и Вин се хвърли назад — Тласна се от пантите на прозореца и разхвърли мъгливите повлекла. Разпали пютриум и скочи на крака, следвана от мъглата. Сега тя вече й стигаше до коленете.

Погледна Зейн, който я наблюдаваше навъсено, и се хвърли напред, но Зейн беше по-бърз — изпревари я и застана между нея и балкона. Не че щеше да спечели нещо, ако се добере до него — благодарение на атиума Зейн щеше лесно да я проследи.

Всичко беше както предишния път, когато той я атакува с атиум. Всъщност сега бе дори по-лошо. Тогава тя все още вярваше, че двамата само се упражняват. Че не са врагове, макар да не са и приятели. Не мислеше, че той иска да я убие.

Този път не хранеше подобни илюзии. Очите на Зейн бяха замъглени, изражението му — равнодушно, също като в нощта, когато нападна хората на Сет.

Вин щеше да умре.

От доста време не я бе завладявал подобен страх. Но сега вече я изпълваше, пронизваше я цялата, докато наблюдаваше приближаващия се Зейн. Можеше да си представи как са се чувствали войниците, които бе избил. Нямаше никакъв шанс да му се възпротивят. Не бяха имали никакъв шанс. Няма шанс срещу Мъглороден.

„Не — помисли си тя, притиснала с ръка ударените си ребра. — Елънд не отстъпи пред Страф. Елънд не владее аломантия и въпреки това отиде право в лагера на колосите.

Мога да се справя с това“.

Извика и се хвърли към ТенСуун. Кучето отскочи изплашено, но нямаше от какво да се страхува. Зейн отново бе на пътя й. Блъсна я с рамо, измъкна кинжал и прокара резка по бузата й, докато тя падаше назад. Ударът бе съвършено точен. Резката съвпадаше напълно с раната, останала й от първия двубой с Мъглороден преди две години.