Кладенецът на възнесението

Тя спря. Зейн я дръпна за ръката, но Вин не помръдваше. Той се обърна и я погледна намръщено.

— Съжалявам — прошепна Вин и издърпа ръката си от неговата. — Не мога да тръгна с теб.

— Какво?! — попита Зейн. — Защо?

Вин поклати глава, обърна се и се прибра в стаята.

— Кажи ми какво има! — настоя Зейн и гласът му се повиши. — Какво те привлича в него? Той не е велик водач. Не е воин. Не е аломант или пълководец. Какво има в него?!

Отговорът дойде лесно. „Каквото и да решиш, аз ще те подкрепя“.

— Той ми вярва — прошепна тя.

— Какво? — попита невярващо Зейн.

— Когато нападнах Сет — продължи Вин, — останалите смятаха, че съм постъпила неразумно — и бяха прави. Но Елънд им заяви, че съм имала причина да го направя, въпреки че не знаеше дали е прав.

— Значи е глупак.

— Когато след това разговаряхме — продължи Вин, без да поглежда Зейн, — аз бях хладна с него. Мисля, че той знаеше, че се опитвам да реша дали да остана с него, или не. И… тогава ми каза, че ще ме подкрепи, каквото и да избера. Дори ако го напусна.

— Излиза, че не държи на теб.

Вин поклати глава.

— Не. Просто ме обича.

— Аз те обичам.

Вин се сепна и го погледна. Зейн изглеждаше разгневен. Дори отчаян.

— Вярвам ти. Но въпреки това не мога да дойда с теб.

— Но защо?

— Защото това ще означава да напусна Елънд — отвърна тя. — Аз го уважавам, въпреки че не споделям идеалите му. Зная, че не го заслужавам, но искам да съм близо до него. Оставам, Зейн.

Зейн стоеше неподвижно, мъглите бавно се спускаха на раменете му.

— Значи се провалих.

— Не. Вината не е в теб. Просто аз…

Той я удари и тя политна към пода. Успя да свие глава, но падна тежко и дъхът й секна.

Зейн се извисяваше над нея, лицето му бе потъмняло.

— Ти трябваше да ме спасиш — изсъска той.

Вин разпали едновременно всички метали, с които разполагаше. Избута Зейн и се Притегли от пантите на вратата. Полетя назад, удари се отново в пода и чу скърцането на дъските, но беше твърде напрегната — и стресната, — за да почувства каквото и да било освен сътресението.

Зейн се изправи бавно, висок, намръщен. Вин приклекна. Зейн я бе нападнал. Този път наистина.

„Но… той…“

— ОреСюр! — извика тя и извади кинжалите. — Бягай!

И щом каза паролата, се хвърли в атака, за да отклони вниманието на Зейн от овчарката. Зейн избягна нападението й с типичната си грациозност. Вин замахна с кинжал към гърлото му. Зейн отдръпна глава в последния момент. Тя нанесе последователни удари към рамото, ръката, гърдите. Той се изплъзваше на всеки.

Знаеше, че е разпалил атиум. Очакваше го. Спря и го погледна. Дори не си бе направил труда да извади оръжията си. Стоеше пред нея навъсен, а мъглата се събираше като малко езеро в краката му.

— Защо не ме послушаш, Вин? Защо ме принуждаваш да действам като оръдие на Страф? И двамата знаем докъде ще доведе това.

Вин стисна зъби и се хвърли в нова атака. Зейн я зашлеви небрежно с опакото на ръката си и тя Тласна леко металните скоби на бюрото зад него и се отхвърли назад, сякаш под въздействие на удара му. Блъсна се в стената и рухна на пода.