Кладенецът на възнесението

— Да видим сега как ще се справиш — изсъска и разпали атиума. Дузина атиумни сенки разцъфваха около Зейн, показвайки възможните действия, които би могъл да предприеме — всичките бяха замъглени. В очите му тя изглеждаше по същия начин. Сега силите бяха изравнени.

Зейн спря, погледна я право в очите и атиумните му сенки изчезнаха.

„Невъзможно!“ — помисли Вин. ТенСуун изстена в краката й. Тя едва сега осъзна, че атиумът й е свършил. Изгорял. Но топчето беше толкова голямо…

— Да не мислиш, че ще ти дам единственото оръжие, което ти е нужно, за да се биеш с мен? — попита тихо Зейн. — Наистина ли повярва, че това е атиум?

— Но…

— Късче олово — продължи Зейн и пристъпи към нея. — Покрито със съвсем тънък слой атиум. О, Вин. Трябва да внимаваш на кого се доверяваш.

Вин отстъпи назад. Краткотрайната й увереност се изпари. „Накарай го да говори! — помисли си. — Опитай се да го задържиш, докато и неговият атиум свърши“.

— Брат ми казваше, че не бива да вярвам на никого — смотолеви тя. — Казваше… че накрая всички те предават.

— Мъдър човек — кимна Зейн, застанал сред високата до гърдите му мъгла.

— Той беше параноичен глупак — отвърна Вин. — Помогна ми да оцелея, но ме мачкаше до края.

— Направил ти е услуга.

Вин погледна смазаното окървавено тяло на ТенСуун. Виждаше болката в очите му. В далечината все още се чуваше… туптенето. Тътенът. Отново бе разпалила бронз. Тя бавно вдигна глава. Зейн се приближаваше. Спокоен. Уверен.

— Ти си играеше с мен — продължи тя. — Заби клин между мен и Елънд. Накара ме да си мисля, че той се страхува от мен, а мен — че ме използва.

— Използва те — потвърди Зейн.

— Да — кимна Вин. — Но това няма значение — не и в светлината, в която го представяш. Елънд ме използва. Келсайър също ме използваше. Ние всички се използваме: търсим любов, поддръжка, доверие.

— Доверието ще те убие — заяви той.

— В такъв случай по-добре да умра.

— Аз ти вярвах — каза той и спря пред нея. — А ти ме предаде.

— Не — отвърна Вин и вдигна кинжала. — Аз ще те спася. Точно както го искаше. — Замахна и се хвърли напред, но надеждата й — че атиумът му е свършил — се оказа напразна. Той отстъпи равнодушно встрани и остави на кинжала да профучи на сантиметри от лицето му.

Вин се завъртя, готова за нова атака, но острието попадна в празно пространство, точно над надигащите се мъгли.

Зейн реагира преди следващата й атака и отскочи още преди да е решила какво ще направи. Кинжалът разцепи мястото, където бе стоял допреди миг.

„Той е твърде бърз“ — помисли си тя, докато се бореше с болката от раната. Усещаше равномерно туптене в главата — а може би това бяха далечните вибрации от Кладенеца на Възнесението…

Зейн се изправи пред нея.

„Не мога да го пробода — осъзна тя ядосано. — Всеки път знае къде ще нанеса удара още преди да замахна!“