20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Действително беше Мордаунт.
Д’Артанян изскочи от стаята.
Портос поиска да го последва.
— Останете — каза му д’Артанян — и излезте само когато забарабаня с пръсти по вратата.
XXXI. ГОСПОДИ ИСУСЕ!
Когато пристигна пред къщата, Мордаунт видя д’Артанян на прага и войниците, които бяха налягали с оръжията си по тревата на градината.
— Ей — завика той, задъхан от бързото препускане, — още ли са тука пленниците?
— Да, господине — отговори сержантът и стана бързо; войниците последваха примера му и отдадоха чест като началника си.
— Добре. Четирима души да ги вземат и да ги заведат веднага в квартирата ми.
Четирима войници се приготвиха.
— Моля? — каза д’Артанян с тоя насмешлив вид, който читателите ни са виждали много пъти у него, откак го познават. — Какво има, моля?
— Това, господине — отговори Мордаунт, — че заповядах на четирима души да вземат пленниците, които заловихме тая сутрин, и да ги заведат в квартирата ми.
— А защо? — попита д’Артанян. — Извинете за любопитството ми, но вие разбирате, че желая да бъда осведомен по тоя въпрос.
— Защото сега пленниците са мои — високомерно отговори Мордаунт — и аз мога да разполагам с тях, както ми скимне.
— Позволете, позволете, млади господине, вие се лъжете, струва ми се — каза д’Артанян. — Обикновено пленниците са на тия, които са ги заловили, а не на тия, които са присъствували на залавянето им. Вие можехте да вземете в плен милорд Уинтър, вашия чичо, както разправят,
но вие предпочетохте да го убиете. Ние, господин дю Балон и аз, можехме да убием тия двама благородници, но предпочетохме да ги пленим всеки си има свой вкус. Устните на Мордаунт побеляха.
Д’Артанян разбра, че работата взема лош обрат, и забарабани гвардейския марш по вратата.
Още при първия такт Портос излезе и се изправи от другата страна на вратата: застанал на прага, главата му се опираше в горния край на вратата. Тая маневра не се изплъзна от Мордаунт. — Господине — каза той, като почна да се нервира, — вашата съпротива е безполезна. Тия пленници току-що ми бяха дадени от главнокомандуващия, моя славен покровител, господин Оливър Кромуел.
Тия думи поразиха д’Артанян като гръм. Кръвта нахлу в главата му, очите му се размътиха; той разбра жестокото намерение на младия човек и улови инстинктивно дръжката на шпагата.
Портос гледаше д’Артанян, за да знае какво трябва да прави и за да съгласува движенията си с неговите.
Тоя поглед на Портос разтревожи д’Артанян. вместо да го успокои; той почна да се укорява, че е повикал на помощ грубата сила на Портос, когато трябваше да се действува главно с хитрост.
„Насилието ще ни погуби всичките — помисли си той. — Приятелю д’Артанян, докажи на това младо змийче, че не си само по-силен, но и по-хитър от него.“
— Ах — каза той с нисък поклон, — защо не казахте това веднага, господин Мордаунт? Как, вие идвате от страна на господин Оливър Кромуел, най-знаменития пълководец на нашето време?
— Идвам от него, господине — рече Мордаунт, като слезе от коня и го предаде на един войник, — току-що се
разделихме.
— Трябваше да кажете това веднага, драги господи не! — продължи д’Артанян. — Цяла Англия принадлежи на господин Кромуел; щом искате пленниците от негово име, аз се прекланям, господине, те са ваши, вземете ги.
Мордаунт тръгна напред със сияещо лице, а потресеният Портос загледа смаяно д’Артанян и отвори уста Да заговори.
д’Артанян го настъпи по ботуша и тогава Портос разбра, че това е игра от страна на приятеля му.
Мордаунт се спря изведнъж, с шапка в ръка се приготви да мине между двамата приятели, като направи знак на четиримата войници да го последват.
— Но извинете — каза д’Артанян с най-пленителна усмивка и сложи ръка върху рамото на младия човек, — ако знаменитият пълководец Оливър Кромуел ви е дал нашите пленници, той сигурно е направил писмено това дарение.
Мордаунт се спря изведнъж.
— Той ви е дал някое писъмце за мене или някое късче хартия, което да удостоверява, че идвате от негово име. Бъдете тъй добър да ми дадете това късче, за да мога поне с нещо да се извиня, че изоставям моите съотечественици. Иначе, разбирате, макар да съм уверен, че генерал Кромуел не им желае зло, това ще направи лошо впечатление.
Мордаунт отстъпи. Почувствувал удара, той хвърли страшен поглед на д’Артанян. Но гасконецът му отговори с най-любезна и най-приятелска усмивка.
— Когато ви казвам нещо, господине — рече Мордаунт, — надявам се, че няма да ме обидите, като се усъмните в думите ми?
— Аз! — извика д’Артанян. — Да се усъмня в това, което казвате! Бог да ме пази от това, драги господин Мордаунт! Напротив, аз ви смятам за достоен и съвършен благородник, ако съдя по външността. И после, господине, Ще ми позволите ли да бъда откровен с вас? — продължи д’Артанян с простодушен израз на лицето.