Спомен за светлина

- И коя е тя? - попита някой с провлечения сеанчански говор. Към тях се приближи сул-дам, без дамане. Жената държеше ай-дам и потупваше сребристия нашийник в другата си длан.

- Нов вестоносец - отвърна стражът. - Не е идвала досега през порталите.

Мин си пое дъх.

- Праща ме генерал Брин…

- Той трябваше да уточни всички вестоносци с нас - каза сул-дам. Беше тъмнокожа, с къдрици, стигащи до раменете. - Императрицата - дано да живее вечно - трябва да бъде защитена. В лагера ни ще цари ред. Всеки вестоносец уточнен, никакви възможности за убийци.

- Не съм убийца - каза намръщено Мин.

- А ножовете в ръкавите ти? - попита сул-дам.

Мин се стъписа.

- Увисналите маншети на ръкавите ти го издават, дете - каза сул-дам, макар да не беше по-възрастна от самата Мин.

- Една жена трябва да е глупачка да тръгне по бойно поле без оръжие - отвърна Мин. - Нека да предам съобщението си на някой от генералите. Другата вестоноска беше убита, когато един от ракените ви бе улучен и падна от небето в лагера ни.

Сул-дам повдигна вежда.

- Аз съм Катрона - рече тя. - А ти ще правиш точно каквото ти кажа, докато си в лагера. - Обърна се и махна на Мин да я последва.

Мин кимна и забърза след нея.

Сеанчанският лагер бе много различен от този на Брин. Имаха ракени, с които да пренасят по въздуха пратениците и донесенията си, да не говорим за императрицата, която трябваше да опазят. Бяха разположили лагера си далече от военните действия. Също така изглеждаше много по-спретнат от лагера на Брин, който беше почти унищожен и вдигнат наново и който включваше хора от много различни държави и с различен военен опит. Сеанчанският лагер беше еднороден и пълен с обучени войници.

Така поне Мин си обясни неговата подреденост. Сеанчанските войници стояха в редици, мълчаливи и в очакване на сигнала за битка. Частите на лагера бяха маркирани с пилони и въжета, всичко бе изрядно организирано. Никой не се суетеше. Хората вървяха спокойно и целенасочено или чакаха в строева поза „свободно”. Колкото и критично да можеше да говори човек за сеанчанците - а Мин имаше да каже доста неща в един _такъв_ разговор, - определено бяха организирани.

Сул-дам отведе Мин до един сектор, където няколко мъже стояха до счетоводни книги, поставени на високи писалища. Бяха с халати и с обръснати наполовина глави и нанасяха бележки в книгите. Нескромно облечени млади жени, понесли лъскави подноси, обикаляха между писалищата и поставяха на тях тънки бели чашки с димяща черна течност.

- Изгубили ли сме ракен наскоро? - попита Катрона мъжете. - Бил ли е някой улучен от вражеските марат-дамане в полет и възможно ли е да е паднал в лагера на генерал Брин?

- Току-що пристигна съобщение за такъв случай - отвърна с поклон един от слугите. - Изненадан съм, че сте чули за това.

Веждата на Катрона се повдигна малко по-високо, щом изгледа Мин.

- Да не си мислеше, че лъжа? - попита Мин.

- Не - отвърна сул-дам. Ръката й върна ножа в канията на кръста й. - Последвай ме.