Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Тогава върви да гледаш — изсъска друг от работниците.

Мъжете бяха наплашени, но бяха прекрачили някаква граница: макар все още да им липсваше смелост да се опълчат срещу тромавия си надзирател, все пак нямаше да допуснат слугата на Инч да направи нещо на Саймън или Станхелм. Помощникът изруга, но заотстъпва предпазливо, после забърза към безопасната близост на господаря си.

— Сега, момче — прошепна Станхелм. — Виж си колелото.

Замаян от случващото се около него, Саймън се вторачи в леяря. Мъчеше се да проумее думите му. А после се обърна и видя.

Огромното дървено колело беше повдигнато така, че висеше почти на височина два човешки боя над улея. Инч, който беше настигнал опиталия се да се отдалечи Гутулф малко по надолу по улея, сега стоеше точно под него.

Станхелм протегна деформираната си трепереща ръка.

— Ей там. Това е лостът.

Саймън с мъка се надигна и направи няколко несигурни крачки към площадката. Лостът, който беше виждал да използва Инч, беше запънат с въже. Саймън бавно отвърза въжето, напрегнал изпепелените си от болка мускули и премазаните си ръце, след което сграбчи самия лост с хлъзгавите си вцепенени пръсти. Инч отново беше натиснал Гутулф под водата и наблюдаваше мъченията на жертвата си с хладен интерес. Слепецът се мъчеше да се изплъзне от мъчителя си по посока на Саймън и в момента като че ли беше извън обсега на перките на колелото.

Саймън се помоли на Елисия и натисна дървения лост. Той се помръдна едва-едва, но рамката с колелото проскърца. Инч погледна нагоре, после насочи единственото си око към Саймън.

— Кухненски хлапако! Ти…

Саймън натисна пак, после увисна с цялата си тежест върху лоста. Изкрещя от болка. Лостът изскърца и се отпусна, а колелото се разтресе и се стовари в улея с гръмотевичен плясък. Инч се опита да се измъкне, гмурна се встрани, но изчезна под огромните лопатки.

За един миг в огромната пещера не помръдваше нищо друго освен огромното колело, което бавно започна да се върти. След това, сякаш сред разпенения канал се раждаше някакво чудовище, Инч изригна върху повърхността — ревеше от ярост, от зейналата му уста се стичаше вода.

— Доктор Инч! — пръскаше слюнки той, размахал пестник. — Не можеш да ме убиеш! Не и доктор Инч!

Саймън се отпусна на земята. Беше направил всичко, което беше по силите му.

Инч пристъпи напред, разплисквайки водата около себе си… и полетя. Саймън зяпна сащисано. Този свят беше напълно обезумял.

Туловището на Инч се издигна над водата. Едва когато се показа целият, Саймън видя, че широкият колан на господаря на леярната се е закачил някак си за една от огромните лопатки на колелото.