Съдбовният кораб [bg]

Но напоследък ѝ се струваше, че двамата им водачи бяха преотстъпили властта на сребристия кораб, който назоваваше себе си Мълния. Шривър не можеше да ѝ се довери. Въпреки че сребристата миришеше като Помнеща, тя не притежаваше нито формата, нито привичките на змия. Често в заповедите ѝ към плетеницата нямаше никакъв смисъл, а обещанията ѝ да ги отведе в безопасност до мястото на пашкулите винаги започваха със „скоро“. „Скоро“ и „утре“ бяха понятия, които змиите не можеха да си позволят. Зимният студ смразяваше водата и пасажите от мигриращи риби започваха да изчезват. Змиите вече губеха плът. Ако скоро не се опашкулеха, нямаше да разполагат с телесните запаси да издържат зимата, камо ли с необходимото за метаморфоза.

Но Помнещата се вслушваше в сребърната, а Молкин се вслушваше в Помнещата. Така че Шривър следваше, както и Сесурея, и всички останали от плетеницата. Макар че в тази последна заповед на кораба нямаше никакъв смисъл. Да унищожат другия сребърен кораб. Тя искаше да знае защо. Корабът не ги беше застрашил, нито ги беше предизвикал по някакъв начин. Миришеше на змия по един объркващ, приглушен начин, не толкова силно, колкото Мълния, но въпреки това миризмата беше там. Тогава защо да го унищожават? Още повече, защо да го разрушат, но да оставят корпуса му непогълнат? Защо да не го завлекат на дъното, да го направят на парчета и да разделят помежду си плътта му? Според мириса му щеше да е богат на спомени. Другият сребърен, който бяха завлекли надолу, доброволно им бе отдал както плътта, така и спомените си. Защо този да е по-различен?

Но Мълния беше очертала стратегията им. Трябваше да опръскат кораба с отрова, за да отслабят конструкцията му. Тогава по-големите, по-дълги мъжки трябваше да се хвърлят срещу кораба, за да го преобърнат. Веднъж щом крилете му бяха във водата, по-малките змии можеха да добавят тежестта и силата си, за да го сграбчат за крайниците и да го завлекат надолу. Там трябваше да го разкъсат на парчета, които да оставят да потънат на дъното. Можеха да изядат единствено двукраките му. Глупаво, преднамерено губене на енергия, живот и храна. Имаше ли нещо в кораба, от което Мълния се боеше? Спомен, скрит в сребристия кораб, който тя не искаше да сподели с тях?

Тогава сребърният кораб проговори. Гласът му беше дълбок и мощен, трептящ през водата, и властно се докосна до люспите на Шривър. Тя откри, че забавя ход, а гривата ѝ се отпусна в почуда.

— Защо ме нападате? — настоя той и с по-груб глас добави: — Той ли ви повели да го направите? Значи ли това, че се бои да се изправи пред мен и изпраща други да изпълнят тази задача вместо него? Някога не беше толкова хитър, че да използва измама. Мислех, че ви познавам. Мислех да ви назова наследници на Трите царства. Но те бяха народ, който служеше на собствените си интереси. Те не припкаха и не се плъзгаха, за да изпълнят заповедта на човек.