Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Но Господарят явно не бързаше да се качи на заветния хълм. Две десетки от воините му започнаха да се катерят по склона, заобикаляйки развалините отляво и отдясно, а самият той с телохранителите си още стоеше в блатото, конете бяха потънали почти до коремите.

Не биваше повече да се бавят. Сега орките ще тръгнат нагоре и макар дружинниците на Етчелион да бяха майстори в безшумното премахване на постове, с всичките двайсет противници този номер нямаше да мине. Поне един ако успее да викне или забележи нещо нередно и...

Атлис късо изсвири.

Разнесе се сляло се бучене на пуснатите заедно тетиви и свистенето на трийсет стрели. Тишината веднага се бе разкъсана от яростни вопли на болка и омраза. Майстори на внезапните удари, воините на Етчелион стреляха и нито една стрела не пропадна нахалост. Заставаха на задните си крака обезумели от болка коне, хвърляйки ездачите си. С дрезгави викове, задавени в кръвта си, падаха в лепкавата блатна кал ранените в лицата и гърлото орки – а стрелите продължаваха да летят.

Десетте телохранители на Господаря не напразно го закриваха с телата си на подстъпите към хълма. Облечени в особено здрави доспехи, те не понесоха загуби, но разбираха, че не ще издържат дълго под пороя на вражеските стрели, и се хвърлиха напред, стремейки се да увлекат след себе си оцелелите орки и да се счепкат в ръкопашен бой с непознатия противник.

- Гондор! – разтресе въздуха страховитият боен рев на Етчелионовата дружина.

Дойде време да оставят настрани лъковете – изходът на битката трябваше да решат мечовете. По склоновете на Дол-Гулдурския хълм засвятка стоманата, загърмяха остриета в желязото на доспехите.

Елфите и хобитът не се хвърлиха подир воините на Атлис в самия център на битката, накъдето размахвайки секира се устреми Торин, а след него и Дребосъка. Те не изпускаха от поглед тесния кръг на охраната на Олмер, които сега се бяха свили строя си като таралеж и отчаяно сечаха атакуващите ги от три страни гондорци. В първите редици на воините на Обединеното кралство се мяркаше високата фигура на Атлис.

Малцината орки, оцелели под стрелите на воините на херцога, се сражаваха с невиждана ярост.

Спасението им бе да се съединят с онези, които като стена стояха около Господаря, и те съумяха да си пробият път до тях. Но въпреки това гондорците бяха два пъти повече На Олмер не му оставаха и две десетки воини. Изглеждаше – още една-две минути и те няма да издържат, ще се разбягат под застрашителния натиск на воините от Минас-Тирит.

Елфите и хобитът чакаха. Олмер беше тук, но да го различат сред останалите сражаващи се засега не бе възможно. Своите и чуждите се бяха смесили така, че беше немислимо да се стреля.

Но минаваха минутите, а плътно събраната група от телохранители на Олмер не намаляваше на брой. Напротив, те крачка след крачка си пробиваха път от блатото, където със засилка ги бяха натикали гондорците. Изглеждаше, че мечовете на дружинниците отскачат от доспехите на враговете, без да им причиняват никаква вреда.