Драконите на сломеното слънце [bg]

Граул се поколеба, втренчил гибелен поглед в рицарите. Двама от стражите също изтеглиха мечовете си и се присъединиха към другарите си. Драконидът изруга още веднъж, озъби се и отсечено прибра меча в ножницата му. Сетне измърмори нещо в смисъл, че се нуждае от свеж въздух, отиде при прозореца и остана загледан през него.

— Тръгвай — каза възрастният рицар на Джерард. — Ние ще го наглеждаме.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

Рицарят изръмжа някакъв отговор и се върна към задълженията си.

Джерард бързо напусна щаба. Улицата пред входа беше пуста. Елфите така или иначе не се доближаваха до сградата, без да е абсолютно наложително. Повечето от войниците или бяха на пост, или отдавна бяха отстъпили и сега спяха.

Той тръгна надолу по улицата и скоро навлезе в града — или по-скоро в предградията му. Сега се намираше сред жителите на Квалиност, а в това се криеше не по-малка опасност. Медан го беше предупредил да не се разделя с шлема и нагръдника си и да ходи в щаба преди падането на нощта. Съвсем ясно си даваше сметка, че в момента отвсякъде или го наблюдаваха красиви лица и бадемовидни очи, или същите тези очи се извръщаха, за да не развалят прекрасната лятна вечер с вида на грозноватия човек.

Джерард напълно осъзнаваше собствената си странност. В сравнение със слабите, стройни тела на елфите, неговото изглеждаше дебело и несъразмерно; косата му с цвят на слама — цвят, който и бездруго рядко се срещаше при елфите, вероятно им се струваше наистина чудноват. Грубите черти на лицето му пък, смятани за грозни дори от човеците, вероятно ги караха да потръпват.

Младият рицар и сам разбираше защо някои хора мразеха толкова елфите. Чувстваше се по-низш от тях във всяко едно отношение — на вид, в своята култура, мъдрост и обноски. Единственият начин, по който някои човеци можеха да се почувстват по-издигнати от елфите, бе като ги покоряват, подчиняват на волята си, като ги измъчват и убиват.

Джерард пое по пътя, водещ към къщата на Медан. Част от него въздъхна със съжаление, когато напусна улиците, на които елфите работеха и живееха, сякаш му се налагаше да премине от прекрасен сън направо към жестоката реалност. Но друга една част чувстваше облекчение. Вече не му се налагаше постоянно да се озърта през рамо, за да се увери, че никой не се промъква зад него, стиснал в ръката си нож.