Драконите на сломеното слънце [bg]

Драконидът стоеше на два крака, подобно на човек, но тялото му бе покрито с люспи. Ръцете му бяха големи и люспести и завършваха с остри ноктести пръсти. Лицето му силно наподобяваше това на гущер или змия, а в захилената му уста се виждаха остри зъби и дълъг, увиснал език. Късите дебели крила, израстващи от гърба му, постоянно помръдваха и раздвижваха въздуха наоколо.

Пратеникът очакваше Джерард в сградата на щаба. Рицарят го съзря веднага щом влезе и се закова на място, надмогнат от внезапно обзелата го погнуса. Останалите рицари, които се размотаваха или излежаваха наоколо, наблюдаваха Джерард с мазни усмивчици, които се превърнаха в самодоволно хилене, когато забелязаха объркването му.

Ядосан от малодушието си, Джерард се стегна, влезе с твърда крачка и подмина драконида, който се бе изправил с простъргване на ноктите на краката си при появата му. Дежурният офицер подаде дневните доклади на рицаря. Джерард понечи да си тръгне, но офицерът го спря.

— Това също е за наместника — посочи с пръст към драконида, който вдигна глава и го изгледа злобно. — Граул има съобщение за него.

Младият войн въздъхна едва забележимо. Сетне с видимо безгрижен вид и като се надяваше, че държанието му не изглежда чак толкова фалшиво, колкото му се струваше, той се приближи до отвратителното създание.

— Аз съм ординарец при наместника. Дай ми писмото.

Граул изщрака със зъби и вдигна калъфа със свитъка, но не му го връчи.

— Заповедта е да го предам лично — заяви твърдо.

Джерард очакваше драконидът да е едва ли не полуразумно същество, говорещо ако не неразбираем, то поне развален общ. Дори не подозираше, че е изправен срещу някой, който владее езика толкова добре, а следователно беше и достатъчно интелигентен. Последното го принуди да промени начина, по който смяташе да разговаря с него.

— Ще му го предам аз — отговори той. — Напоследък имаше опити за покушение върху живота му, така че достъпът до дома му е ограничен. Имаш честната ми дума, че ще го получи лично.

— Честна дума? Ето какво мисля за честната ти дума. — Езикът на Граул се плъзна от устата му и мляскащо се върна обратно, обливайки Джерард със слюнка. Драконидът пристъпи към него със стържещи по пода нокти. — Слушай сега — просъска той. — Праща ме благородната Берилинтранокс. Нарежданията й са да предам съобщението лично на наместник Медан и да изчакам отговора му. Въпросът не търпи отлагане. И смятам да изпълня заповедите й. Отведи ме при него.

Джерард лесно можеше да изпълни исканията на драконида и да си спести цял куп неприятности. Имаше две причини да не го прави. Първо, беше взел твърдото решение, преди да даде съобщението на Медан, да го прочете сам, а това щеше да се окаже трудна задача, ако свитъкът останеше в скъпернически стиснатите лапи на Граул. Втората причина беше по-деликатна. Струваше му се странно неразбираема, но откри, че има далеч по-голямо значение. Някак не му се нравеше идеята гнусното същество да влезе в дома на наместника, ноктестите му крака да изровят дупки навсякъде в градината, да изпотъпче красивите цветя и редки растения, да събори маса мебели с опашката си, да се зъби, да опипва, да души и да се лигави над всичко, което попадне пред погледа му.