Драконите на сломеното слънце [bg]

Фигурата не принадлежеше на никой от лечителите. Нито пък на ученик. В нея нямаше живот. Над детето се рееше призракът на млада жена.

— Извинете ме, Първа учителко — каза лечителката. — Ще отида да нагледам това болно дете.

Тя се приближи и простря ръце над него, ала в същия миг призракът също протегна безплътни пръсти и улови дланите на лечителката.

— Дай ми благословената си сила — прошепна призракът. — Трябва да я имам, защото ме грози забрава!

Кашлицата на детето се влошаваше. Майката се приведе загрижено над него. Лечителката поклати глава и отдръпна ръце. Изцеляващото й докосване не бе успяло да помогне. Призракът беше откраднал енергията й за себе си.

— Трябва да диша от тази пара — каза лечителката с изморен поглед, в който се четеше поредното поражение. — Така дробовете му поне за известно време ще се прочистят.

Призракът на жената се оттегли. Мястото й тутакси бе заето от още нематериални фигури, втренчили жадни погледи в лечителката. Щом тя се премести до друго легло, призраците я последваха като едва забележима паяжина. А щом отново протегна ръце в опит да излекува следващия болен, всички се уловиха за тях, като викаха и стенеха:

— Моя! Моя! Дай ми силата си!

Златна Луна се олюля. Задържа се единствено благодарение на таблата на леглото. Стисна силно очи с надеждата, че страховитите създания ще изчезнат, ала когато ги отвори отново, откри, че са станали дори още повече. Безброй призраци се тълпяха и бутаха, като всеки се стараеше да открадне животворната енергия, бликаща от лечителите. Духовете на мъртъвците се движеха постоянно и неуморно, протичайки край Златна Луна като бурна, шумна река; и всички се движеха в една-единствена посока — на север. Онези, които успяваха да се приближат до някой от лечителите, не оставаха дълго. Нечий нечут глас им заповядваше да се присъединят към потока от останалите души, нечия невидима ръка ги дърпаше и увличаше обратно в бързите води.