Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Каретата им вече навлизаше на Михаелплац. Откак се ожени, Моцарт се намираше във възторжено настроение и въпреки предубеждението си много желаеше да се срещне с Глук, затова Констанце не дръзна да го разубеждава. И все пак попита:
— Мислиш ли, че нарочно ти е създавал пречки?
— Не зная. Но сега може би ще успеем да разберем.
— Ти нали обичаш музиката му?
— Толкова, че съм готов да му простя заради нея.
— В такъв случай всичко е наред.
Волфганг й подаде ръка, помогна й да излезе от каретата така галантно, сякаш тя беше най-красивата и най-почитаната знатна дама във Виена. Разкошното имение на императорския капелмайстор ги задължаваше да се държат по подобаващ начин.
Моцарт се възхити от разположението на дома на Глук: срещу Бургтеатер и близо до Хофбург — идеално място за жилище на придворен музикант.
Волфганг бе слушал много да се говори за това как нашироко живеел маестрото и докато лакеите ги отвеждаха при домакина, се убеди, че в тези приказки има голяма доза истина. Стаите поразяваха с великолепните си гоблени, скъпите килими, кристалните канделабри, украсените с резба мебели, а стените и таваните — с позлатени гипсови орнаменти. Гостната, където седеше страдащият от подагра Глук, положил на възглавничка болния си крак, не отстъпваше по разкош на стаите в Шьонбрун. Наскоро татко бе писал на Волфганг, че Глук се е оженил твърде изгодно: откак Мариане Пергин, най-голямата дъщеря на богат търговец банкер, станала негова жена, той придобил такава зестра, че се отървал от всякакви материални грижи и можел да пише музика по свой вкус.
Кристоф Вилибалд Глук, като видя гостите, с мъка се надигна и си рече: „Колко е млад този Моцарт!“ Волфганг направи поклон и си спомни, че съперникът му също е получил от папата ордена „Златната шпора“, с тази разлика, че маестрото тогава е бил четиридесет и две годишен, а той едва бе навършил четиринадесет.
— Моля ви, господин кавалер, не ставайте — каза Волфганг. — Ние трябва да изразим почитта си към вас. Разрешете да ви представя жена ми Констанце.
— Много се радвам, Моцарт, много се радвам — каза Глук с острия си, хриплив глас. — Приемете моите поздравления. Вие, както научих, сте женен съвсем отскоро.
— Да. И по-щастлива двойка няма в цялата империя.
— От колко време сте женен? От три дена?
— От четири!
Гласът на Волфганг, блажено щастлив и младежки, предизвика завист у Глук: отдавна не беше изпитвал подобни чувства. Но той се усмихна и каза:
— Жена ми скоро ще дойде. Тя винаги сама приготвя ястията ми.
Славата на Глук като чревоугодник не беше по-малка от славата му на прочут музикант; преди година получи удар и оттогава дясната му ръка безпомощно висеше. Лицето — старческо, обезобразено от шарка, беше неприветливо. Но той минаваше за най-интересния и умен събеседник и един от най-ловките интриганти в цяла Европа.
— Щастлив съм, Моцарт, че се съгласихте да вечеряте у дома — каза Глук. — Победата ви над Клементи направи силно впечатление на негово величество.
„Интересно какво цели той всъщност“ — рече си Волфганг, но каза гласно:
— Благодаря, господин кавалер. Вие сте един от малцината, чието мнение ценя.
— Вярвам ви. Дори ми оказахте чест, като ме подражавахте, Моцарт.
„Не съм го подражавал, а подобрявал“ — помисли Волфганг, но отново галантно се поклони и любезно отвърна:
— Трябва да се учим при всяка възможност.
Глук не успя да отговори — в гостната влезе пълната му възрастна жена и покани всички в столовата. Въпреки че се държеше любезно, вниманието й бе изцяло съсредоточено в нейния мъж. Госпожа Глук даваше на гостите да разберат ясно, че мъжът й е велик човек и дори начинът му на хранене беше изпълнен за нея с дълбок смисъл, макар Глук да поглъщаше храната така хищно, че Волфганг изпита неудобство и по време на вечерята мълча.
Глук се засити, видът му стана блажен. Оригна се и каза:
— Знаете ли, Моцарт: бях на петдесет години, когато най-после ме признаха. Защо бързате толкова?
— Бързам? Първата ми опера поставиха, когато бях навършил дванадесет години.
— Но вие бяхте дете-чудо — нервно възрази Глук, сякаш трябваше да се примири с това обстоятелство, но не и да се възхищава от него.
— А какво мислите за „Отвличането“, господин кавалер? — попита Констанце.