— Трябва да ми посочите определена дата. Не мога повече да търпя тази неизвестност.
— Ние ли ви държим в неизвестност? — Дългата ъгловата челюст на Торварт увисна.
Волфганг каза строго:
— И не си позволявайте повече волности по отношение на мен. Достатъчно дълго търпях вашите оскърбления. Когато ме оскърбяват, искам удовлетворение. Наистина не мога да търпя повече това глупаво положение.
Торварт се ухили широко. Волфганг продължи:
— Достатъчно отвратителни сплетни се разпространяват за мен и госпожица Вебер.
— Защо ми казвате това?
— Защото вие по всяка вероятност ги фабрикувате. Вие и майка й. Омръзнаха ми вече всички тези интриги. Искам да определим деня на сватбата, а вие упорствувате. Обръщам се сериозно към вас, вие отказвате да ми дадете определен отговор.
— Четвърти август подхожда ли? След около две седмици.
— Да. — Освен другото това ще даде нова възможност на татко да го подкрепи. Но каза: — Така ще имаме време да направим всички необходими приготовления.
— Аз ще съставя брачния договор.
— Веднага! И никакво бавене повече. — С тези думи Волфганг напусна канцеларията.
Същата вечер той писа на татко съвсем чистосърдечно:
„Любими, най-скъпи татко! Учуден и разочарован съм, задето не сметна за нужно да ме поздравиш за блестящия успех на моята опера. Да кажа, че тя се хареса, би било слабо; във Виена тя направи истинска сензация, публиката не желае да слуша нищо друго и се предвиждат още осем представления.
Музиката, която композирах за Хафнер, прие формата на симфония, както ти пожела, и я изградих в тоналност ре-мажор, защото тази тоналност предпочиташ най-много. Можах обаче да завърша само алегрото, което прилагам: бях твърде зает с операта и една серенада за духови инструменти; серенадата трябваше да напиша с най-голяма бързина. Сега работя андантето и когато го завърша, заедно с два менуета и последната част, ще ти ги пратя. Ако намеря време, ще напиша към симфонията и един марш. Може тя да не пристигне навреме за церемонията, в такъв случай използувай музиката, която писах за Хафнер по-преди — никой в Залцбург няма да разбере.
Опечален съм от това, че още не си ми дал бащинското си съгласие за моята женитба. Ако ме обичаш, моля те, татко, прати ми своята благословия и съгласие. Защото сватбата ще се състои на 4 август, независимо какво ще се случи. Датата е строго определена и нямам никакво намерение да я променям. Ще ми бъде много мъчно, ако се оженя, без да получа от теб ни дума, ала не ми е възможно да чакам повече. Твой вечно любящ и предан син:
В. А. Моцарт.“
Молеше бога татко да отговори веднага. Не беше сигурен докога ще продължи да вярва в бащината мъдрост и обич.
Писмото пристигна в Залцбург в края на юли. Леополд тъкмо четеше пълната партитура на „Отвличане от сарая“ и тя наистина се оказа не само приятна за ухото, но и твърде значителна. Съобщението за сватбата обаче бе като удар между очите и татко трябваше да примигва, за да сдържи своите сълзи. И тъй, думите на бащата бяха изгубили за сина всякакво значение: Волфганг прави това, което иска.
Когато каза на Нанерл, че брат й ще се жени, тя не се изненада, а рече тъжно:
— Значи, в края на краищата, ние го изгубихме.
— По-скоро той е изгубен за нас, откак напусна службата в Залцбург.
— Как смяташ да постъпиш, мили татко?
— Има ли някакво значение? — каза той, внезапно изпитал горчивина.
— Разбира се. Волфганг се нуждае от благословията ти повече от тази на всеки друг.
— Но независимо от моите съвети постъпва както сам намери за добре.
— Въпреки всичко съгласието ти ще го направи щастлив.
Цялата следваща седмица бе много мъчителна за Леополд — не можеше да реши какво да предприеме. Спря поглед на планините, окръжили Залцбург, който Волфганг толкова ненавиждаше, и си спомни как като младеж — на годините на сина си, — току-що приет в Залцбургския придворен оркестър като четвърти цигулар и още неженен, защото не можеше да си позволи това, беше мечтал да издълбае с големи, ясни букви на някоя унтерсбергска скала „Леополд Моцарт“. Но времето летеше неумолимо и ето вече тридесет и девет години той си стои в залцбургската капела, а още не е станал неин капелмайстор и ако хората го запомнят с нещо, това ще бъде само заради сина му. Но дали и Волфганг въпреки голямото си дарование ще постигне безсмъртие, в случай че се ожени за една Вебер? Леополд беше убеден, че това е причината да се противопоставя на брака на сина си, не от лични подбуди.
Неусетно настъпи 1 август, а Леополд още не бе писал на сина си. От него не идваше никаква вест; пристигнаха само андантето на Хафнеровата симфония и двата менуета. Последната част и маршът обаче липсваха, нямаше и никакви обяснения, което беше съвсем странно. Волфганг винаги споделяше с баща си мисли за своите произведения.
