Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

И със същата острота, както вчера, и със същата приповдигната многозначителност на четеното, натъртвайки на всяка дума:

— Указ — на Президиума — на Върховния….

И още от тия няколко думи всичко ми става съвсем ясно, в останалите се вслушвам без напрягане, просто за контрол.

Виж ти как за 18 часа ми променят натоварването — ту на свиване, ту на опън. Но с радост забелязвам, че не се деформирам — нито вчера се свих, нито сега се разтеглих.

Значи не са поискали да разговарят с мен, всичко им е ясно. Щом ви е ясно, защо тогава вашите ракети, вашата моторизирана пехота и вашите гебистки диверсанти и шантажисти, — защо всичко това е в отстъпление, — не е ли в отстъпление, а? Мушка, мушка телето дъба — май безплодно начинание, а? Но дъбът май се поогъна? май се поразклати, нищо, че не пада. А на телето — и челото му цяло, и рогцата дори, е — отхвръкна, ще отхвръкне нанякъде.

(Не им достигна смелост тогава: трябваше да ме интернират в Сибир. На Запад щяха да поврякат и после да се успокоят: все пак не са ме вкарали в затвор, няма да провалят заради мен намаляването на напрежението и търговията. Интернирането щеше да свърши работа. (А изселническия ми режим щяха да затягат постепенно.) (Бел. от 1978 г.))

Но секундите текат, трябва да загрявам бързо.

— Мога — само със семейството си. Трябва да се върна при моето семейство.

Маляров — с черен тържествен костюм, ризата му по-бяла от моята — стои като актьор насред стаята, с навирена глава:

— Вашето семейство ще ви последва.

— Трябва да пътуваме заедно.

— Невъзможно е.

Я гледай ти. Каква неочаквана форма на интерниране. А ако се замисли човек — друг изход нямат, само тоя: да ме разкарат час по-скоро.

— Но къде е гаранцията?

— Че кой ще седне да ви разделя?

Изобщо сигурно голяма врява ще се вдигне, има да съжаляват.

— Тогава трябва… — за една секунда трудно ще прецениш, непременно ще пропуснеш нещо, с тях винаги е така, — трябва да напиша молба.

Защо ми е тая молба — до ден днешен не разбирам, сякаш молбата има някаква тежест, ако посмеят да решат другояче. А просто — да спечеля време, старият ми арестантски инат. Маляров се позамисли:

— До ОВИР ли? Пишете.

— Не ми трябва ОВИР. Указът е на Подгорни. До него.

Позамисли се. Повика ме до бюрото, отстрани. Лист хартия.

Пиша ли, пиша. Изреждам семейството си. Добавям старата си леля Ира от Георгиевск, това е единствената възможност да я взема със себе си. (Грешка: страх ги е, че ще троша прозорците, а аз кротко пиша молба.) Какво друго да измисля?

— Със самолет — не мога.

— Защо?

— Здравето ми не позволява.

Аз наистина нямам никакъв опит във въздушните пътешествия, веднъж се прибрах със самолет от Киев — заболяха ме ушите.

Той е неподвижно тържествен (ами да, операцията е, кажи-речи, бойна, може и орден да получи). Май кимна. Така или иначе, ще си помисли.

Нямам време да анализирам, че не бива да рискуват с влак: току-виж из пътя възникнат демонстрации, някакви събития? Пък и доста ще се проточи.

И ме връщат в килията. Нарочно си държа ръцете отзад, стискам ги яко. Влязох — светлината загасена, денят е в разгара си, до един оставят електричеството да си почине. Божичко, каква тъмница, какъв спарен въздух, каква гибелност. И сякаш ходилата ми все повече олекват, все по-леко се докосват до пода, аз се възнасям — и излитам от тоя ковчег. Днес призори бях се примирил, че ми остават да живея два месеца, и то под следствие, с карцери. Но, не щеш ли, оказва се, че от нищо не съм болен, че в нищо не съм виновен, нито хирургическа маса, нито дръвник, мога да продължа да живея!