Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Целият този просветнал ми план дотам е в стила на ГБ, че чак няма нужда да го проверявам и изследвам. Как можах да не го загрея веднага?… Ами сега? Сега следното: колкото може повече безгрижност, аз си почивам, отпуснал съм се, усмихвам се, дори разменям по някоя дума с този-онзи — имам им пълно доверие. (Поне в денк да не ме натикват, поне със собствените си крака да изляза. Не познавам, изобщо не познавам аеродрумните порядки, но невъзможно е при кацането на самолета да няма наблизо нито един полицай. А стига да има поне един, ще сколасам да се провикна. Я, я, учен през детските ми години, отдавна изоставен немски език, спасявай ме сега! Сглобявам наум, сглобявам: „Herr Polizei! Achtung! Ich bin Schriftsteller Solschenizyn! Ich bitte um Ihre Hilfe und Verteidigung!“ Ще сколасам ли да го изкрещя? Дори и до половината да стигна, преди да ми запушат устата — ще ме разбере!)
И сега — само ги наблюдавам. Полудремя и ги наблюдавам: какви са им лицата, как си приказват? прилича ли на продължителна подготовка? Какъв багаж носят? На всичките ръцете са им празни. Тоест свободни са…
А летим от близо три часа. Доста дълго. Колко ли е до тая Виена? нищо не знам, никога не съм се интересувал. Но ето че започваме да слизаме. И не се сдържам от още едни проверка: не поривисто, отпуснато, по вече известната ми пътечка тръгвам към челната тоалетна. 10 минути преди летището — още ли съм затворник, или вече не съм затворник? Подире ми — двама, и дори донякъде укоряващо, защо не съм им казал? (Тоест единият извеждач навреме да заеме позиция отпреде ми.) „Още ли има значение това?“ — усмихвам им се аз. „Ами да, ще ви отворя вратата.“ И пак — застанаха и двамата на прага, за да не я затворя. Изтръпнах: работата не е проста. Подготвят нещо. Вече разбирам: имали са инструкция: да не ме оставят да се самоубия или да се порежа, да се осакатя, както правят криминалните, когато не искат да ги прехвърлят в друг затвор. Ще се изложат, ако ме изведат накълцан!)
Нейсе. Седнах на старото си място и се озъртам отпуснато, безгрижно. Слизаме. Все по-ниско. Забелязвам голям град. Край река. Не е кой знае колко широка, но не е и малка. Дунав ли е? Откъде да знам? Правим кръг. Виенските паркове и предградия не забелязвам, предимно промишленост, но къде ли я няма сега? …Ето го и летището. Тръгнахме по пистите. Измежду другите сгради една се извисява, на нея пише Frankfurt-am-Main. Я!… Маневрираме, въртим се — има полицаи, има, и то доста, ако правилно съм определил униформата. И изобщо доста хора се виждат, някъде към двеста души, така че ще има на кого да викна.
Спряхме се. Отвън докарват стълбата. Някои от нашите търчат до пилота и обратно. Аз все пак не се сдържам, пък и естествен подтик на пътника е — къде ми е палтенцето (лефортовското, чехословашко братско изделие), да си го облека ли? Веднага ми препречиха пътя и дори властно: „Седнете!“ Не вървят на добре работите. Трима-четирима търчат, щурат се, останалите седят около мен като тигри. Седя си безгрижно: пък и прави са хората, защо да се потя в това палто? И изведнъж от пилотската врата насам към салона — команда — високо и отсечено:
— Облечете го! Изведете го!
Всичко върви на зле, само за затворник може да се викне така. Нейсе, повтарям си немските фрази. Впрочем палтото сам си обличам. Калпака. Все пак не съм в денк. Ненадейно на прага към коридорчето един от осмината ме връхлита, лице срещу лице, гърди срещу гърди — и от корем към корем ми подава пет банкноти — петстотин германски марки.
Бреей!! Щом съм затворник — защо да не ги взема? нали вземам от тях дажбата, чорбата… Но все пак се правя на джентълмен:
— Извинявайте… А на кого ще ги дължа?
(Малко ли са ни пили кръвчицата?! От 1918 година изкарали ли са някога поне една руска рубла с ръцете си?)
— На никого, на никого…
И изчезва от пътя ми, дори лицето му не видях както трябва, не го забелязах.
И изобщо — пътят ми е свободен. Кагебистите стоят отстрани, излезе и пилотът. Глас:
— Вървете.
Тръгвам. Слизам. От двете ми страни ги няма двамата пазванти, не ме притискат. Слязох три-четири стъпала — все пак се озърнах, недоумявам. Не идват! Така си остана нечистата сила — цялата в самолета.