Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Вися си, мисля си и дори да разгледам моя конвой не ми остава нито време, нито желание. Един — извади портативно радио, ухилен, весела командировка, много му се ще да го включи, пита другия — може ли? (Кой е старши — не знам, не личи старшият.) Аз — явно се начумерих, поклатих глава: „Пречи ми“ (да мисля). Махнаха му с ръка, прибра го. Двамата отзад са някакви други, четат немски вестници, „Frankfurter Allgemeine“. Да не би да са дипломати? А гебистите се скапват от скука, четат разхвърляните реклами, диплянки…. и разписания. Разписания на Аерофлот ли са това? Съвсем мързеливо, сякаш също от крайна скука, вземам разписанието и го преглеждам също толкова мързеливо. Типовете самолети не са ми известни. А рейсове колкото щеш, има и Виена, има и Цюрих, но нито един от часовете не се пасва. Към един и половина — два за Европа не излита нито един самолет в нашата посока. Значи подготвили са ми специален. За това си имаме хазна, руски революционен размах.
Чак не ми се и мисли. Кобилица. Остава ми да вися и само да разбирам: в човешкия живот часовете като тоя не са много. Откъдето и да го погледнеш — победа. Телето излезе не по-слабо от Дъба. Върху каквото и да си съсредоточа мисълта — нищо не излиза. В къщи — каква ли им е плячката при обиска? (Но все пак не ме изгаря както нощес.) И как ли са там моите?
((Всички радиостанции вече били повторили по десет пъти: лети, кацна, на път е за Бьол. И когато вече никой не се съмнявал в това: „Самолетът ще кацне след час и половина.“ Нали министърът бил съобщил: „отдавна пристигна“? А какви ги вършат всички кореспонденти? Още ли никой не го е видял жив?? Тогава какво излиза — театро ли ни разиграват? той заникъде не е излетял?!? Тогава онуй не е било никакво нещастие!? Ето го… Съобщенията се сипят едно подир друго: още лети… вече кацна… Още не е излетял от Москва, рейсът се отлага! И тогава — окончателно ясно е: карат го. Ще го откарат в Египет или в Куба, ще го изхвърлят — и не носят отговорност за него. Мръсници, ще ви заседна в гърлото като кокал, голяма врява ще вдигна!))
Стюардесата разнася кафе с бисквити. Нека си пийнем, от полза ще ни е, ще икономисаме хлебеца. Пак се надвеси лекарят: как се чувствам? какви са ми усещанията? не искам ли и тая таблетка? Много любезен е наистина, още от лефортовското събуждане, и сигурно е спал в затвора. „Извинявайте, как ви е името и презимето?“ Веднага се втвърди като кокал и с кокален глас: „Иван Иванич.“ Много се изложих!…
Я да видим! Лишиха ме от заветното гражданство, значи сега съм свободен човек, защо пък да не ида до тоалетната? Къде ли е тя? Сигурно в опашката. Без да казвам никому нито дума, независимо ставам и бързо тръгвам назад. Толкова бързо, че паникьосването им закъсня с две секунди, но за сметка на това после стана още по-голямо. Отварям вратата — отзад май има още едно помещение? — и съвсем празно! Е, социализмът има пари за такъв разкош. Искам да продължа по-нататък, но ме настигат трима — с тях е и „Иван Иванич“. Питат ме: какво става? Как какво? Искам да ида в тоалетната. Ама тя не е там, не е там, в предната част е! Щом е в предната част, добре. Обърнах се. Дотук мога да го възприема като повишена любезност. Но щом стигнах до тоалетната в предната част, не мога да затворя вратата зад себе си: вътре напират да влязат и двама гебисти, впрочем, без да ме избутват. С арестантското си възпитание: да наблюдавате ли искате? моля, мъжете го правят ей така. Това беше. Ще ми разрешите ли? Разбира се, молим, правят ми път. Но край мен до прозореца вече е седнал друг, по-свиреп, предишният не е оправдал доверието.
Оглеждам внимателно новия си съсед: ама че убиец. Внимателно останалите. Тук има още трима-четирима такива, почти несъмнено е, че също са убивали, а ако някой досега е пропуснал — готов е да се отличи още днес… А бе какъв наивник съм, що за благоразумие ме налегна? На кого повярвах? — На Маляров ли? На Подгорни ли? Стар арестант съм, а втори ден допускам грешка подир грешка. Излиза, че съм отвикнал. Нима истински арестант — „тънък, звънлив и прозрачен“, ще си позволи да повярва, макар и за грош, макар и за минута — на съветски прокурор или съветски президент? Че малко ли истории знам как нашите юначаги в която си поискат европейска столица, денем на улицата, са натиквали жертвата си в лека кола и са я откарвали в посолското мазе? и после са я експортирали където си поискат? Във всяко съветско посолство има достатъчно много такива стаи, сутеренни, каменни, здрави, не е задължително да ме държат в лефортовска килия. Сега във Виена, в наплашената неутрална Австрия, чак до стълбичката на опразнения самолет по същия начин ще се спре посолският автомобил и тия осмината ще ме тикнат вътре без усилия! (това нищо не е! още тук, в самолета, ще ме направят на денк и ще ме отнесат, колко такива истории знам! Ще ме подържат няколко дена в посолството. Указът е обнародван, аз съм екстерниран, кога, къде — не е задължително да се казва на кореспондентите. А след няколко дена ме намират убит край някое австрийско шосе — откъде накъде за това трябва да отговаря съветското правителство? През всичките тия години за съжаление те отговаряха за мен и в това се състоеше сигурността ми, — но нали вече не е така?