Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А обиск през тая нощ имало, само че не тук: извършвали го 14 гебисти в Рязан — у Радугини, мои познати, у които никога не съм държал нищичко, а дошли да търсят нещо грандиозно, по-страшно от „Архипелага“, дали не са търсели това „Теле“? всичко, което още не им беше паднало в ръцете. И нищо не намерили.
И в Крим, в далечната Ак джамия, у старците Зубови, мои другари по заточение, — също обиск и също безплоден, у тях вече нищо няма.))
Гореше ме, гореше ме, но не непрекъснато. Кое е предимството ми в сравнение с първото арестуване? Главата ми е свободна от тия изнурителни сметки: ами ако ме попита така? — така ще им отговоря, а ако така? — така. Каква свобода: нито един отговор — чупка!… Успокоявах се, като дишах дълбоко, молех се — и благодатно ме спохождаха ивички от сън. А след тях — пак жестока яснота. Главата ми е пламнала, подува се, вече съм натикал и двата си юмрука под възглавницата, но все едно ми е ниско. Бях обещал на Аля: в затвор или лагер ще издържа 2 години, каквото и да ме правят — 2 години ще издържа. За да знам, че всичко мое е отпечатано и да умра спокойно: цапардосах ги. А сега виждам, че съм обещал нещо, което не ми е по силите. Още много години бих издържал на всякакви несгоди, само че — да имам въздух, тишина, да мога да пиша. А тук — дали няма да се скапя за два месеца? Максималният срок на следствието е два месеца. Не е страшно, изобщо не ще им отстъпя, но няма ли да се скапя?
И вече отстранено заразглеждах живота си като приключен. Няма страшно, успешен излезе. С това, което изпонаписах, нито сегашните вождове, нито следващите не могат се оправи и за петдесет години. Исках, исках още Възли, най-вече тях, но за каквото сколасах, пак слава Богу. Ако се издигна над дребните несполуки на обиска — всичко е наред, книгите ми са изпратени за печат, а което е в движение, в бележки, варианти, замисъл — всичко е в сигурните верни Алини ръце. Добре е да напускаш живота, когато си оставил достойна наследничка. А после и тримата ни синове ще пораснат, все по някакъв начин ще продължат татковата линия.
((Не спали цялата нощ. Преглеждали, горели, но не много: жал им било, защото нищо от това не може да се възстанови. А и ще дойдат ли заранта? — защо, да речем, не дойдоха снощи? Внезапно си спомнила! Спомнила си — и започнала да търси: миналото лято преди насрещния бой бях написал декларация за неправомерността на съдебните процеси срещу руската литература, но я изоставих без приложение, в чернова. А вчера повторих: никакви разпити, следствие и съд няма да призная. Досетила се къде да я търси! Намерила я!! [42] Значи, трябва да се пусне! Посред нощ?… Изгаря й ръцете! Само дано не закъснее! А от 6 заранта, по „закон“, могат да дойдат, ще я угасят, ще остане неизвестна. Трябва да се пусне още сега, през нощта!! Да се обади на кореспондент? На кого? По различни съображения — на „Фигаро“ (Лаконтър). „Можете ли да дойдете? Имам молба към вас.“ — „Пристигам след 5 минути.“ (Как? В дома на арестуван, нощес, викат по телефона чеждестранен кореспондент — и да не го задържат?? Не, изкалпазанили са се, изкалпазанили са се болшевиките. О, къде си, пламенен Дзержински?…) Аля сяда на пишещата машина и веднага натраква 10 екземпляра на пелюрена хартия. Лаконтър е кореспондент, защо да не вземе новина? Законно е. Старателно сгъва листовете, уверява, че ще ги раздаде на всички агенции. Продължават да прехвърлят книжата. Колко много чужди писма трябва да се изгорят, колко почерци — да се спасят! А какъв е тоя ужас? Цели две ленти. Трябва да ги тегли, да ги тегли дълго под лупа, за да се убеди: ненужни са, дубликати, да се изгорят. А горят зле. Около легена — опашка от книжа за изгаряне. Общо взето, през нощта добре се подготвили за обиск. А ако дойдат — да не им отварят (вече били поправили бравата): арестуването на Солженицин смятам за незаконно, още повече — обиска в негово отсъствие. „Къртете вратата!“ 6 часът заранта. Не идват. Става седем, децата се събудили, възрастните нямат време за сън.))
Чудно нещо, през тая нощ в килията не беше студено, макар че прозорчето често се отваряше. Не вярвам да се е стоплила от моето дишане. Невъзможно е да пипна радиатора, той целият е скрит в предпазната кутия, а се регулира, разбира се, от ченгетата и вероятно — всяка килия поотделно, иначе как ще създадеш нужния режим? (Я, мисля си: заради мен са пуснали малко топличко.)
Събуждането е най-обикновено: под нощната крушка изтрещява хранилката. То се знае, че преди събуждането всички спят, ама не, скачай, ставай веднага. Похлопаха на всички врати по веднъж, сега по втори път: кой е дежурен по килия? Четката, да се премете. Но какви облаги: щом се облечеш и си постелеш леглото, пак можеш да легнеш отгоре. (От тия одеяла по костюма ти полепват някакви къси кончета.) Няма нищо по-мрачно от затворническата утрин, за това вече е писано толкова пъти, а и утрините колко много са! При все същата ярка нощна светлина откъм тавана, все през същия тъмен прозорец — сега трябва да чакаме нормалните затворнически събития: хляба, врялата вода, сутрешната проверка. За следствие преди девет и половина никого няма да помъкнат.