Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Само че не познах! — ключалката издрънча и пак подполковникът, зад него капитан (твърде високи са чиновете за ранно утро, само че нали не им знам сегашния ред, кой им е корпусният, — и без „на кого му се п….“, без ни най-малко съмнение във фамилното ми име — с жестове и думи: трябва да изляза.
Каква е тая припряност?! В приличен затвор трябва да минат 12 часа, докато стигнеш от банята до килията (между другото, защо нямаше баня?), а тук вече и обвинението ми е предявено, и ме викат за първия разпит! Бързат.
Пак натам, където бях снощи, но непосредствено преди Маляровия кабинет, само че отсреща. Да се не надяваш, медицински кабинет! Двамата вчерашни лекари, а офицерите заднешком, заднешком — и се изсулиха. Мацката изобщо не се суети — държи се като медицинска сестра, а мъжът е загрижен: как се чувствам?
А, зверове, нещо все пак ви пречи, някаква инструкция. Но и да се разкривам преди следствието? не бива. Съблечете се до кръста. Легнете. Къде сте имали карцином? Всичко знае, проклетникът, и добре опипва, движи се точно по ръбовете на петрификата. Значи истински лекар е. Пак ми премерва налягането, и за сутрин е високо, да. „Какво вземате обикновено срещу кръвното?“ Няма начин да се скрия, пък и по телефоните сто пъти са го чували: „Билки.“ „А какви?“ Те тук ли ще ми ги варят? Но какво има да губя? Ако по време на следствието си смъквам кръвното, като нищо ще издеяна!! Ставам съвсем нахален: „Някои се продават във вид на готови извлеци.“ Той погледна сестрата, тя се втурна към шкафчето и веднага се върна с познатото ми шишенце! (Какво има да се чудя, когато на десетима арестанти тук осмина ги докарват до покачване на кръвното налягане.) Наляха ми, изпих ги, на гладен стомах, както е редно!
Връщат ме в килията. Момчетата се чудят: някакъв привилегирован им се струвам, не от тяхната черга. И ме досмешава. Аз самият съм слушал легенди за именити арестанти, с очите си видях как се грижеха за полковника от МВД Воробьов — сега и мен ли по същия начин ще ме коткат?
Ето я и дажбата. Не дажба: зад хранилката на поднос нарязани самуни, отчупвай и вземай колкото искаш. Разкош! Момчетата нямат апетит, взеха към половин самун. Аз от кревата се уплаших:
— Абе какво правите?! — скочих и, накърнявайки реномето си на привилегирован и помрачавайки всички евентуални легенди за мен — наврях се в хранилката и грабнах цели два самуна. После се замислих и върнах една трета от единия.
— До довечера ще ги изплюскаме, какво си мислите?!
И веднага започнах да ръфам. Впрочем с лефортовския хляб за един ден не се свиква, само със съзнанието си не можеш го издъвка, трябва и да се постараеш.
Ето ги и захарта, и врялата вода, дори боядисана с нещо. Със захар — както и през 45-а година, родината не се е замогнала и дори не е на бели бучки, а някакъв възтъмен песок от Кастро. На хартийка да я пазиш цял ден — вятърът ще я издуха, сипваш я във врялата вода — и си нямаш проблеми.
Да, ама не е само това! Донасят кашата! Сутрин — на всичко отгоре и каша? Невероятно. Хем колко много! Почти пълна супена чиния. От някогашните ми лубянски порции — шест или седем. Все едно че ни угояват!…
Не, чак не ни угояват: мазнина няма, ама със солта са прекалили. И независимо от цялата ми висока арестантска съзнателност — този булгур не мога да го ям. С това направо ще ме съсипят: кръвното ми ще скочи от пресоленото.
А след това започна сутрешната проверка. И взе че ми хрумна поради моята нарастваща наглост, но повече за майтап: правя официална декларация, че се нуждая от безсолна диета. Картите все едно вече са свалени, нещо по-солено от тая каша няма да ми донесат.)
((А за жена ми безкрайно се точи времето до девет — когато ще може да се обади в прокуратурата. Магазинът е отворен, отиват да купуват продукти, за обсадата. През нощта събитията от външния свят сякаш са секнали, ала сутринта й се свива сърцето: какво ли ще чуе от слушалката, какво ли ще изтрещи след малко? Ръцете й увисват от заранта — изморена е, сякаш вече е късна нощ. Най-сетне — 9 часът. Обажда се на тоя Балашов. То се знае, никой не вдига слушалката. Отново и отново, през всеки 10 минути. Няма, няма… Какво ли да си мисли сега? какво ли са направили с мен? Паузи и сигнали на празна телефонна слушалка. Причерняло й до припадък: убили са ме. Несъществуващ телефон и никакъв Балашов не съществува, никой никога няма да вдигне слушалката и никога няма да й отговорят. Защото са ме убили. Как не го е разбрала още вчера? — суетяла се, криела за кой ли път, изгаряла книжата. И накъдето и да хукне сега, ще се натъкне на стена. Околните я съветват: да се обади на Андропов. Според съветската логика — да. Но: да се моли за сведения на убиеца? за нищо на света! Никъде няма да се дянат, сами ще й съобщят! Само че как да устиска дотогава?… Но и за обиск не идват — защо ли? За едно денонощие всичко може да бъде скрито. Или смятат, че все едно сме им в ръцете, могат и да не бързат? Или изобщо не се плашат? Ако са ме убили — няма ли да се втурнат, няма ли да приберат всичко до последния ред? — Заловила се да пере, били се насъбрали детски дрехи.))