Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
(Ако знаех — откога чака — от три часа, пътниците са се изтормозили, някои са с деца, никой не знае на какво се дължи забавянето. И две комисии, една след друга, проверявали състоянието му. И от Европа диспечерите питат, нашите лъжат: мъгла.)
— Но аз ще съм с вас и имам всички лекарства.
Пак полуобръч — сега около стълбичката: ами ако се изскубна и побягна настрана? Стълбичката води към предния салон. В салона — седмина цивилни, осми е лекарят, с мен. Освен лекаря всички пак са се сменили (трябвало е да се подготвят за охраняване, да посвикват). Посочват ми точното място — до пътеката и на средната редица, ей тук. От мен до прозореца имам съсед, зад нас са двама, отпред един. И от другата страна на пътеката двама. И зад тях още двама. Така че съм заграден като с обръч. А ето го и лекаря: той се е навел загрижено над мен и ми обяснява кое лекарство е за препоръчване да взема сега, кое — след половин час, кое — след два часа, и пред очите ми откъсва всяка таблетка от фабричната опаковка, за да ми покаже, че не е отрова. Впрочем една от таблетките според мен е приспивателно и не я вземам. (Да ме приспят из пътя или да ме побъркат?) „Какво, толкова дълго ли ще летим? — наивно го питам аз. — Колко часа?“ Още по-наивно се озадачава и той: „Абе и аз не знам точно…“ И вече не чакат: затръшнаха се люковете, светна надписът за коланите. Съседът ми също много грижовно: „Не сте ли летели? Ей така се закопчава. И от бонбонките си вземете, много помагат.“ От стюардесата със синя униформа. А пък тя е още по-невинна, изобщо не знае какви са й пътниците. Наши обикновени съветски граждани.
И самолетът започва да маневрира по навъсеното кално-снежно летище. Между други самолети или някакви сгради, нищо не забелязвам отделно: всяка от тях ми е отвратителна като всяко летище, а всичките заедно са последното, което виждам от Русия.
За втори път напускам Русия: първия път — с фронтови камиони, с настъпващите войски:
А пристигнах — веднъж: от Германия та чак до Москва с трима гебисти. И ето че отново ме съпровождат от Москва пак такива, само че осем човека. Арест наопаки.
Когато самолетът трепва при отлепянето, — аз се прекръствам и се покланям на отдалечаващата се земя.
Кагебистите се опулват.
((Тия телефонни обаждания не могат да съдържат нищо… Ненадейно в жилището ни се раздават вопли: „Излетял е! Екстернират го! В Западна Германия!“ Обаждат, че слуховете са от приятели на Бьол: той очаква госта във Франкфурт. Правдоподобно ли е? може ли да се вярва? Може би са пуснали слуха, за да ни отвлекат от техните подземия. „Ще повярвам само ако чуя гласа на А. И.“ Какво общо имат с това приятелите на Бьол? Театро разиграват… Защо тогава трябваше да го прибират така, осем срещу един? да се орезиляват пред цял свят с ареста — та да го екстернират? Но пак, пак се обаждат агенциите, една след друга. Министерството на вътрешните работи на Рейн-Вестфалия потвърдило: „Очаква се в Западна Германия“… Дори нещо повече: „Пристигна и е на път за резиденцията на Бьол“!… Значи така е?… Но защо всички се радват? Ами че това е нещастие, насилие, не по-малко от концлагер. Екстернирали — освиркващото, чуждото… Екстернирали — а нас тук конфискация ли ни чака? — ах, трябваше да сколасам да раздам, изтървах времето! Пари я. Непрекъснато я пари. Обаждат се по телефона, честитят й — за нещастието ли?…))
Оттук нататък всичко е по-познато на читателите, отколкото на мен: промушването през облаците, над облаците, слънцето като над снежна равнина. Направих си сметка за курса: колко е часът (към два, с 15° повече от същинското пладне), как летим спрямо слънцето, — и излиза: линията между Минск и Киев. Значи надали ще има кацане в СССР и значи, значи… Виена ли? Не мога да си представя нищо друго, не съм запознат нито с рейсовете, нито с аерогарите.
Нашият полет ми прилича на висене. Отляво отпред слънцето огрява снежно-облачни поля. А килиите за мислещите другояче са направени така, че на таваните им вече светят нощните крушки — чак до другия ден по обед.
Божичко, щом ми връщаш живота — как да срина тия килии?
Доста преходи ми се насъбраха за непълно денонощие. Мека седалка, бонбонки. А в джоба ми е коматът лефортовски хляб: както в приказката, в която от омагьосаното царство съумяваш да изскубнеш, да отмъкнеш веществено парче: да си сигурен, че това ти се е случило, че не ти се е присънило.
То аз и без тоя крайшник не бих забравил какво ми се е случило.
Прелетът е като символ: останаха зад гърба ми 55 години, още не знам колко ми предстоят. Висенето е като мисленето: правилно ли съм живял? Правилно. Дано не сбъркам сега, нов свят — нови сложности.