Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Но през тия три години не съжалих нито веднъж: здравата ги цапардосах — какво ли не им изрекох?! Подобни неща никога не са били произнасяни при тоя режим. И ето че сега отпечатах „Архипелага“ от най-добрата за мен позиция — оттук!
Изпълних си дълга. Защо трябва да съжалявам? Само че: лесно се посреща неизбежната смърт, трудно — онази, която сам си избрал.
Вратата. Пак подполковникът. Значи за мен са дошли. Подканващ жест. Ето че наближава и моят разпит. Поведоха ме надолу — натам, където едно време бяха следователските кабинети. Но сега там има приемни боксове. И в съседния, не в който ме претърсваха снощи, на масата са сложени някакви дрешки. А именно: калпак от тюленова или не знам каква си кожа; ослепително бяла риза, вратовръзка, връзки за обувки! — тънки, къси, с тях и врабец не можеш удуши, но все пак характерни белези за свободен човек; и вместо грубо-осилестата ми фланелка — традиционното многовековно войнишко-затворническо бельо. Подполковникът някак стеснително:
— Ей това… облечете всичко.
Виждам: крият кожухчето ми и любимата ми жилетка от камилска вълна:
— За какво ми е това? Върнете ми моите си дрехи! Докога ще ги дезинфекцирате?
Подполковникът се смущава още повече:
— После, после… Сега е невъзможно. Сега ще заминете…
Ще заминете… Съвсем както комбриг Травкин ми казаа, когато ме арестуваха. И заминах от Германия за московския затвор.
— …А костюма си го запазете. Ъъ!…
Я, ама какво е станало с тоя костюм?! В килията не личеше, а тук на дневна светлина: и сакото, и панталонът, както съм лежал на затворническото одеяло — нарочно не можеш го окепази по тоя начин, не в пух, не в перушина, целият в нещо ситно-ситно бяло, не стотици, а хиляди, като кучешка козина! Защура се подполковникът, викна един лейтенант, даде му четка за дрехи, добре, че в стаята имаше чешма, и нареди на лейтенанта да ми изчисти сакото, ама не тъй бе, изтръсквай водата и чак след туй четкай, хем само в едната посока, само в едната посока! Аз изобщо не им помагам, пет пари не давам, вие си ми върнете кожухчето, жилетката от камилска вълна и моя панталон… Изчеткаха ми сакото, панталона вече бях го обул и те двамата, приклякайки един подир друг, отпред и отзад, лейтенантът и подполковникът ми изчеткват панталона, работата не е малко, власинките са се вкопчили, кажи-речи, трябва да се изчоплят една по една, а май и не остава време.
Къде ли ще ме водят? Нямам съмнение: нагоре или дори в правителството, в същото онова тяхно политбюро, за което толкова мечтаел Маяковски? Ето кога най-сетне за пръв и последен път ще си поприказваме! От време на време очаквах такъв момент — че ще им просветне, ще се заинтересуват да си поприказваме, толкова пък чак ли не им е интересно? И когато пишех „Писмото до вождовете“ — това беше вместо такъв разговор и с надеждата за следващ: не ми се ще съвсем да се откажа от надеждата: че ако бащите им са били обикновени руски хора, мнозина — селяци, не могат децата им ама чак дотам, ама чак дотам, ама чак дотам да са изверги? нищо друго освен келепирджийството, само за себе си, а страната да върви по дяволите? Надеждата да ги убедя — не бива докрай за загубвате всичко, това вече не е човешко. Нима са лишени и от последното човешко?
Разговор — сериозен, може би най-важният разговор в моя живот. Не ми трябва да си съставям план, той отдавна е в душата и в главата ми, аргументите сами ще дойдат, ще съм пределно свободен, както подчинените им не разговарят с тях. Вратовръзката? — няма да я вържа, приберете си я.
Облечен съм. Суетня: да ме извеждат ли? Разтичаха се, не се връщат. Колите чакат, към Стария площад ли ще потеглим? Не идват, не идват. Върна се подполковникът. Пак с извинение:
— Ще се наложи да изчакате малко… — но не изговаря ужасните, неприлични думи „в килията“, но по жестовете му, по маршрута виждам: връщаме се в килията.
Все същите коридори, започвам да ги запомням подробно. Не, май прилича не на цирк, а на кораб, който се ремонтира, платната са полегнали.
Моите чейнчаджии зинаха: бялата ми риза озарява килията. Бих седнал на одеялото, но ми е жал за труда на подполковника, нейсе, ще походя.
Ходя и мислено разговарям с политбюрото. Все имам усещането, че за два-три часа ще ги поразшавам донякъде, че те ще трепнат. Фанатиците от ленинското политбюро, овните от сталинското никой не би могъл да помръдне. Но тия — досмешава ме? — май може. Все пак Хрушчов вече разбираше някои неща.