Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Дойде времето за разпити — викнаха единия момък, викнаха другия, само не мен. Някъде се съмваше, дори настъпваше денят — не в лефортовския двор, разбира се, а над двора, а на двора беше дрезгавина, а зад прозореца на килията — някакво жълто развиделяване. И проклетата крушка на тавана ще свети мъртвешки през целия ден, неразличимо от нощта. Ех, като се сети човек за разкошните лубянски килии, особено на горните етажи! Съкратиха министерството в „комитет към“, а щатовете май са се разширили и са преправили всички чудесни килии на Вътрешното в свои кабинети. Тръшкащия се чеинчаджия го доведоха от първия разпит, а подпухналия го поведоха да му вадят зъб (дали не е бил отпуснат и съсредоточен само поради това?). На моя момък му съобщили, че е арестуван. Но след първия разпит той се успокои донякъде (такъв е тоя първи успокоителен: отричаш ли? — отричам! добре, разпиши се и върви си помисли). На следователя му е нужна изходна кота, от която да започне майсторската си работа. Бях го предупредил накъде може да тръгне следствието, как трябва да определи за себе си точни позиции, които да брани до смърт, а за където неизбежно ще му се наложи да отстъпи — нека си подготви прилични обяснения. Също — какви са основните следователски похвати. А той, схващайки неизбежността след двете нощи, прекарани в затвора: абе я ми кажете как е в лагерите. Само че много неща са се променили, мога да му разкажа за едновремешните… Разказвам му. Кръгозорът на интересите му бързо расте (в уплашеното зайче вече покълва безсмъртната душа на затворника). Първият признак е интересът му към събеседника: а аз кога съм лежал, за какво? Разказвам му туй-онуй, после си мисля: защо да не оставя жива следа? ще ме глътнат, оттук нататък никой няма да ме види жив, а тоя ще разкаже в лагера, ще го предадат по-нататък.
— Не си ли чел една книга, „Иван Денисович“?
— Н-не. Но са ми казвали. Вие ли сте тоя Иван Денисович?
— Не бе, не съм аз… А за Солженицин чувал ли си?
— Чакай… в „Правда“ ли бяха писали? — по-живо, но и притеснено: предател съм все пак, може и да се е засегнал, Заинтересува се, взе да си припомня, пита ме: капитали в чужбина имам ли? Не съм ли можел да се махна оттук?
— Можех.
— И какво?
— Не се махнах.
— Как тъй?? Как тъй??? — смая се, качи краката си на кревата, споменах му само за Нобеловата, 70 хиляди рубли, той се хвана за главата, взе да стене от мъка — за мен: как съм можал?! Че с тия пари колко леки коли могат да се купят! колко… И в неговите възклицания и съжаления нямаше корист — момчето мен съжаляваше, не себе си! Просто в съветското си светоусещане то не можеше да побере такава дивотия: да имам възможност да замина при 70-те хиляди златни рубли — и да не го сторя. (За да разбере човек нашата върхушка, не е нужно да се катери много нагоре: нали главите им непрекъснато са заети само с едно: как да си построят за държавна сметка вили — първо за себе си, а после за децата си? Нали затова ми се зъбеха, че най-искрено не разбираха: защо не се махам доброволно?
Съседът ми седеше по турски на кревата, а аз крачех ли, крачех, бавно, колкото позволяваше дължината на килията, с чуждите дървенисти обувки, пред мътножълтия дневен прозорец, и в гласа на това остро съжаление осъзнах: вярно, сам дойдох тук, съвсем доброволно, за самоубийство. През 1970-а през Стокхолм ми бе отворен пътят към отколешната писателска съдба, както са можели предходниците ми: да се заселя някъде в отдалечен чифлик, коне, река, алеи, скали, библиотека, пиши, пиши, 10 години, 20 години. Но на целия този живот, сега вече едва мержелеещ се, аз му наредих да не се състои, на най-важната книга в моя живот — да не бъде написана, а аз самият още три години живях като бездомник и дойдох да хвърля топа в затвора. И — съжалих. Съжалих, че през 70-а година не заминах…