Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Втория момък пак го няма, а моят съчувственик се е опулил насреща ми, очаква разказ. Но ме досрамява да му кажа. Когато от бутирските килии ме изпращаха на свобода (по погрешка), ликувах, пожелавах всичко най-хубаво на съкилийниците си, а този път, не знам защо, ме е срам. Ама сега големи чудеса започнали да станават: в килията се получава всекидневниик. Е, знае ми името, утре сам ще прочете указа. Ще се възбуди още повече от днес: виж как го наказаха!
Отваря се хранилката. Обедът. Отиваме да си го вземем. Чорба и овесена каша. Но ми подават не обикновени канчета, в първия момент дори не разбрах. Момъкът отнася всичко на кревата си, аз сядам на единственото място край масичката. Опитвам първата лъжица чорба — ама какво става? И помен няма от сол, както обичам и както в затвора не можели да готвят. Значи точно по моята поръчка — безсолна! И с наслада изгребвам всичко, изсърбвам затворническата, но същевременно и обикновена руска постна чорба, не някаква помия. А после и овесената каша, без запръжка, само че порцията е петорна, ако я сравняваме с Лубянка, а и колко по-гъста! В моите „Пленници“ откраднатият от Европа наш момък на берлинското летище по войнишката чорба познава възвърнатата му горчива родина. И аз по същия начин сега се сбогувам с Русия покрай кашата, последната руска храна.
Не ме оставиха да я доям, ключалката щракна, канят ме да изляза. Както и да е, поне чорбата си доизсърбах. А бях струпал хляб на лавицата — кой ще го изяде сега? Натиках комат в джоба на сакото си, докато стигна до тая Европа, ще огладнея. Стиснах ръката на момъка, пожелах му каквото трябва — и си тръгнах. Не можах да запомня добре лефортовските коридори. Само на едно място все ме предупреждаваха да не си чукна главата.
В приемния бокс ми върнаха часовника, кръста, да се разпиша. Подполковникът се разтревожи — какво ми издува джоба. Показах му хляба. Подвоуми се, но нищо не рече.
Пак трябва да чакам. И да си прекара времето с мен се отби възхитрият началник на лефортовския затвор. Вече без да се вживява в блясъка си и чак някак замислено иска да си поприказваме. Привличам го като всяко тайнствено, необяснимо нещо, неподчинено на законите на живота, като някакъв прелитащ метеорит. Дори май ми се усмихва приветливо. Разглежда ме, навел глава на една страна:
— Кое артилерийско училище сте завършили?
— Трето Ленинградско.
— А аз — Второ. И съм ви връстник.
Досмешава ме. По едно и също време сме търчали като гладни курсанти, мечтали сме за кръстосаните топове на петлиците. Само че сега на пагоните му е емведисткият знак. И защо му е побеляла косата? Моята изобщо не е.
— Да… Воювали сме откъм една и съща страна, а сега вие сте на отсрещната страна на барикадите.
Да опустее тоя ленинско-троцкистки жаргон, лепнал се на три поколения, целият свят им се привижда разделен от барикади, но откъм вашата страна май доста мека мебел сте домъкнали. А откъм нашата — „ръцете отзад!“.
Излизаме. Пак — обръч на двора, пак на задната седалка между двамина, тясно ми е. И щурманът е вчерашният, който ме докара от нас, същият калпак, яката, а и лицето му ми е твърде познато. Я, какъв зяпльо съм бил! ами че това е моят лекар! — вчерашният, днешният на разсъмване. Ама че съм ненаблюдателен, колко неща щяха да ми се изяснят: от самата врата на дома ми моят лекар неотлъчно е бил край мен, с докторската чанта, на една крачка, пазили са ме.
Отвори се проклетата врата, потеглихме. Две коли, и в другата четирима, значи пак сме осем. Пак се опитах да разтрия гръкляна си — сепнаха се.
Денят и днес е мек, улиците са кални, колите се пръскат с мръсотия. Отминахме Курския площад. Отминахме трите гари. Завиваме, завиваме — към Ленинградския проспект. Белоруската гара? — откъдето именно ме докараха едно време арестуван от Европа. Не. Отминаваме я. По калния донемайкъде проспект, в неуютния кален ден — накъде другаде, ако не към Шереметиево. Тоя път съм го намразил от лятос, от страховитата ни Фирсановка. Казвам на лекаря:
— Със самолет не мога.
Обръща се и съвсем човешки, не по тъмничарски:
— Нищо не може да се промени, самолетът ви чака.