Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Странно — измърмори Крокъс, загледан в движещите се като кипнали реки по улиците човешки тълпи, — Даруджистан изглежда някак смален. Почти незабележим.
— На мен ми се струва огромен — каза Апсалар. — Един от най-големите градове, които съм виждала. Голям е колкото Унта, според мен.
Той я зяпна. Тя често казваше странни неща, които не подхождаха много на момиче от малко рибарско селце.
— Унта. Това е столицата на империята, нали?
Тя се намръщи и това сякаш малко я състари.
— Да. Само че никога не съм била там.
— Е как тогава можеш да знаеш колко е голяма?
— И аз не знам, Крокъс.
Обсебване, беше казал Кол. Две памети се сражаваха в ума на тази млада жена и войната между тях ставаше все по-тежка. Крокъс се зачуди дали най-после Мамът се е върнал. За миг почти съжали, че бяха избягали от Мийзи и Ирилта. Но побърза да насочи мислите си към това, което предстоеше. Седна на платформата и се облегна на ниската стена. И зяпна трупа на убиеца. Кръвта бе почерняла от горещото слънце. По пода до стълбището се виждаха засъхнали капки. Явно онзи, който го бе убил, също е бил ранен. И въпреки това Крокъс не се чувстваше в опасност тук, макар и да не знаеше защо.
Като за изоставена камбанария, това място бе станало свидетел на доста драми напоследък.
— Да се стъмни ли чакаме? — попита Апсалар.
Крокъс кимна.
— И тогава ще намерим тази Чалис?
— Точно така. Д’Арл ще бъдат на празненството на лейди Симтал. Сигурен съм. Имението има огромна градина, почти гора. Стига чак до задната градска стена. Влизането няма да е трудно.
— Но няма ли да те забележат?
— Ще съм облечен като крадец. Всички ще носят костюми. Освен това там ще има стотици хора. Може да ми отнеме час-два, но ще я намеря.
— И после?
— Ще измисля нещо — каза Крокъс.
Апсалар изпъна крака на камъните и скръсти ръце.
— А от мен се очаква да се крия в храстите, така ли?
Той сви рамене.
— Може би чичо Мамът ще е там. Тогава всичко ще се уреди наведнъж.
— Защо?
— Защото така каза Кол — сопна се Крокъс. Какво, да й обяснява, че е била обсебена кой знае от кого? — Ще измислим начин да те върнем вкъщи — обясни й той, вече по-кротко. — Ти това искаш, нали?
Тя кимна колебливо, сякаш вече не беше много сигурна.
— Татко ми липсва.
Прозвуча му, сякаш се опитваше сама да се убеди. Беше я погледнал, когато пристигнаха, и си беше казал: „Защо не?“. И трябваше да си признае, че компанията й никак не беше неприятна. Като изключим въпросите й, разбира се. Ами той самият как ли щеше да се чувства в нейното положение — да се събуди на хиляди левги от дома? Щеше да е ужасно. Щеше ли да се владее толкова добре като нея?
— С мен всичко е наред — увери го тя. — Все едно, че нещо вътре в мен държи нещата. Не мога да ти го обясня по-добре, но все едно, че е някакъв гладък черен камък. Здрав и топъл, и всеки път, когато се изплаша, той ме сдържа. И всичко отново изглежда наред. — И добави: — Съжалявам. Не исках да те отвличам.
— Няма нищо.
От сенките на стълбището Серрат огледа двете фигури горе. Стига! Беше разтворила своя лабиринт Куралд Галайн в защита и се обгръщаше с магически прегради. Край с тези невидими врагове. Ако я искаха, трябваше да се покажат. И тогава щеше да ги убие. А колкото до Монетодържача и момичето, нима се надяваха, че ще се спасят точно тук, на тази кула?
Извади двете си ками и се приготви за нападение. Откъм гърба я пазеха десетина прегради, все по стълбището. Всякакъв подстъп оттам беше невъзможен.
Два остри върха се опряха в тялото й — единият под брадичката й, а другият — под плешката. Тайст Андий замръзна. И чу глас в ухото си — глас, който позна.
— Предай на Рейк това предупреждение, Серрат. Той ще го получи само веднъж, както и ти. Монетодържача не може да пострада. Игрите свършиха. Опитай се още веднъж и ще умреш.
— Кучи син! — избухна тя. — Гневът на господаря ми…
— Ще е напразен. И двамата знаем кой праща това съобщение, нали? И, както много добре знае Рейк, той не е далече като някога. — Острието под брадичката й се отдръпна леко, за да я остави да кимне, после се върна на мястото си. — Добре. Предай му значи това съобщение и се надявай повече да не се срещнем.
— Това няма да го забравя — закани се Серрат, разтреперана от гняв.
Отвърна й тих смях.
— Поздрави на Принца, Серрат. Занеси му ги от нашия общ приятел.