Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Трескаво пребърка джобовете си, бръкна в ризата, после прерови навсякъде панталона си. Всичките му кесии, в които се съдържаше голяма част от богатството му, си бяха по местата. Каза си, че кесията на пътеката може да не е негова, но каква е вероятността някой друг да си изгуби кесията точно на това място?
Когато бръкна в ботуша си, установи, че една от кесиите му я няма. Разгневен, провери кожената връв, която винаги връзваше около глезена си — беше отвързана.
Някой беше отвързал кесията му.
Спотаен сред дърветата, изгледа вълнуващата сцена. Брат му Ричард и онази негова прелестна съпруга се извърнаха едновременно към мъжа, намерил кесията му — пълната с пари кесия на Оба.
— Намерих нещо, откраднато от човека, който подозирам, че е причинил смъртта на жена ми — чу той.
Зяпна. Пред него стоеше мъжът на блатната вещица — омразната самовлюбена чародейка, дето не отговори на въпросите на Оба.
Не беше глупак, та да повярва, че е станало комично съвпадение. Как ли пък не.
— Не го пипай! — изкрещяха Ричард и Майката Изповедник в един глас.
— Да бягаме! — додаде другата жена.
Оба видя как хукват като подплашени сърни. Осъзна, че сигурно гласът си е наумил нещо. Знаеше, че понякога използва вещи на различни хора, за да стигне до тях. Оба се огледа, видя искрящите жълти очи, гледащи заедно с него, и се ухили.
Въздухът потрепери, сякаш върху мястото, където падна кесията, удари светкавица. Хрътките нададоха вой и се отдръпнаха. Оба запуши ушите си с пръсти и присви очи пред блесналия виолетов обръч, разпръснал се на множество концентрични кръгове, както когато хвърлиш във водата труп на животно.
За части от секундата, с невъзможна бързина, хората бяха повалени от пурпурния обръч, стрелнал се в тъмата. Неудържимата стихия профуча покрай Оба, но само приглади косата му назад, а зад него остана застинало пересто ложе от призрачен виолетов дим.
Подозренията на Оба се оказваха основателни — гласът наистина бе замислил нещо грандиозно. Предвкусвайки удоволствието, той се запита какво ли точно.
Всичко утихна, но Оба остана притаен в сенките още малко, за да е сигурен, че четиримата не помръдват. Едва когато се увери, че не го грози никаква опасност, се измъкна от скривалището си — мястото, където гласът му бе казал да чака.
Гласът го призова. Хрътките останаха назад, Оба хукна през гъстия дим. Никога не бе виждал по-странен пушек — на цвят бе прозирно синкаво виолетов, но най-странното беше, че докато тичаше през него, не го разпръскваше. Краката му потъваха в застиналата димна завеса, без да я разклащат, сякаш тя бе изцяло в друг свят, в който той не присъстваше — Оба се намираше на същото място, но в своя си свят.
Четиримата лежаха проснати на земята, покосени на място. Оба внимателно се наведе напред, за да ги огледа, като все пак внимаваше да стои на разумно разстояние. Всички дишаха, макар и едва. Очите им не бяха затворени. Зачуди се дали го виждат. Размаха ръце, но никой от четиримата не реагира.
Надвеси се над Ричард Рал, вгледа се в лицето му. Прокара ръка съвсем близо пред очите на брат си. Никаква реакция.
Въпреки оскъдната светлина успя да различи в очите му удивителните семейни черти. Имаше нещо смущаващо в това да видиш някой, който толкова прилича на теб. Все пак у себе си Оба намираше повече прилика с майка си. Съвсем в неин стил — да иска синът и да прилича повече на нея, отколкото на баща си. Каква егоистка само! Да се опита да му отнеме полагащото му се по рождение място — във всичко дори във външния вид. Самовлюбена кучка!
Но сега Ричард беше този, който искаше да му отнеме полагащото му се място — мястото, което баща им бе отредил за Оба. В крайна сметка Оба и Мрачният Рал притежаваха специални качества, с каквито той бе сигурен, че брат му не е надарен.
Старецът на блатната вещица също дишаше. Оба си взе кесията с парите, паднала недалеч, и я разклати пред очите на мъжа, но той също не реагира. Върза кесията на мястото и около глезена си — на гласа вече нямаше да му трябва.
Не остана много доволен, че гласът използва парите му за някакви свои номера, но след всичко, което гласът бе направил за него — това, че стана непобедим и още ред работи, — си каза, че е склонен от време на време да му прави по някоя и друга услуга. Стига да не му стане навик.