Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— Кажете, моля ви — протегна ръка Фридрих, — има ли и нещо?
Ричард захвърли встрани тежката глава, която тупна глухо и се изтърколи между дърветата. Поднесе книгата към оскъдната светлина, за да я огледа. Ръката му се отпусна, погледът му се вдигна към Фридрих, който все още бе до кръста във водата.
— Май ще е най-добре да ми кажеш кой си и защо си тук — каза Ричард. Доловила мрачния тон в гласа му, жената вдигна глава.
Фридрих се прокашля и преглътна притеснено.
— Както ви казах, викат ми Фридрих Златаря. — Реши да рискува. — Търся роднина на един доста възрастен мъж — Натан.
Ричард го изгледа невярващо.
— Натан. Едър? Висок, с дълга до раменете бяла коса? Мисли се за голяма работа? — Звучеше не само изненадан, но и дълбоко подозрителен. — Натан, който винаги ще си остане един палавник?
Последното изречение извика на устните на Фридрих усмивка и той въздъхна с облекчение. Връзката не го бе подвела. Поклони се, доколкото можа във водата.
Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Господарят Рал изчака Фридрих да се изправи и протегна ръка към него.
— Излез от водата, майсторе — рече благо.
Фридрих остана малко объркан от протегнатата към него ръка на Господаря Рал, но, от друга страна, не смееше да я откаже, за да не бъде разбран погрешно. Затова я пое и излезе от водата.
Коленичи и сведе глава.
— Господарю Рал, животът ми ти принадлежи.
— Благодаря ти, майсторе. Думите ти ме трогват и ги ценя дълбоко, но животът ти си е твой и не може да принадлежи никому другиму. Включително и на мен.
Фридрих го изгледа изумен. Никога не бе чувал някой да изрича толкова забележителни и невъобразими думи. Най-малкото Господарят Рал.
— Моля ви, господарю, наричайте ме Фридрих.
Господарят Рал се засмя с лекота и безизкуственост.
Фридрих също се усмихна, без да го иска.
— Само ако и ти ме наричаш Ричард.
— Съжалявам, Господарю Рал, но, но се опасявам, че не бих могъл да свикна с това обръщение. Прекарал съм целият си живот с мисълта за Господаря Рал и вече съм малко старичък, за да се променям.
Господарят Рал пъхна пръст в широкия си колан.
— Разбирам те, Фридрих, но както знаеш, се намираме в сърцето на Стария свят. Ако изречеш „Господаря Рал“ и някой те чуе, най-вероятно ще навлечеш на всички ни големи неприятности. Така че ще ти бъда изключително благодарен, ако все пак се опиташ да свикнеш да ме наричаш Ричард.
— Ще опитам, Господарю Рал.
Господарят Рал протегна ръка встрани.
— Това е Майката Изповедник, Калан, моята жена.
Фридрих отново падна на колене и сведе глава.
— Майко Изповедник.
Не знаеше как е редно да се обръща към тази жена.
— Виж какво, Фридрих — започна тя с недоволството на Господаря Рал в гласа, но някак по-изтънчено и пълно с женственост и сърдечност, — тази титла също няма да ни е от полза по тези места. — Беше най-прекрасният глас, който бе чувал някога. Мелодията му го замайваше. Веднъж бе мярвал тази жена в Двореца. Гласът пасваше идеално на този му спомен.
Скулпторът кимна.
— Да, госпожо. — Помисли си, че може и да се научи да нарича Господаря Рал „Ричард“, но бе почти категоричен, че никога няма да свикне да се обръща към тази жена по друг начин, освен с „Майко Изповедник“. „Калан“ му се струваше твърде фамилиарно за човек като него.
Господарят Рал посочи покрай Майката Изповедник.
— А това е нашата приятелка Кара. Не се оставяй да ти вземе страха — сто процента ще се опита. Освен че е наша приятелка, тя е преди всичко наш уважаван защитник, който поставя нашите интереси и сигурност над всичко. — Хвърли и бърз поглед. — Макар че напоследък май върши повече бели, отколкото помага.
— Господарю Рал — изръмжа Кара, — нали ти казах, че не съм виновна. Нямаше как.
— Нали ти го докосна.
— Ами че откъде да знам!
— Казах ти да го оставиш, ама ти — не, пипна го.
— Как така да го оставя, абсурд!
Фридрих нямаше представа за какво говорят. Но дори в сгъстяващия се мрак забеляза усмивката на Майката Изповедник и приятелското потупване по рамото на Кара.