Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Това беше шпионски номер от телевизията, реалистичен и професионален горе-долу колкото действията на две хлапета, пушещи тайно в мъжката тоалетна на прогимназията. Странното бе, че колкото и важно да беше съобщението на Номури, то отне близо минута. Останалото време посветиха на процедурни въпроси.
— Добре, първо: никакви контакти с нормалната мрежа от информатори. Дори да им е позволено да осъществяват връзка на улицата, не ги познаваш. Няма да се приближаваш до тях. Контактите ти вече ги няма, хлапе, разбираш ли? — В момента умът на Кларк се луташе безрезултатно със скоростта на светлината, но първостепенната задача беше оцеляване. Трябваше да оживееш, за да постигнеш нещо, а Номури, както те двамата с Чавес, бе „нелегален“ и не можеше да се надява на каквото и да било снизхождение, след като бъде арестуван и напълно изолиран от подкрепата на общата им агенция.
Чет Номури кимна.
— Така оставате само вие, сър.
— Именно, и ако ни загубиш, оставаш си под прикритие и не предприемаш нищо. Ясно ли е? Абсолютно нищо. Ти си почтен японски гражданин и оставаш в бърлогата си.
— Но…
— Никакво „но“, момче. Сега изпълняваш моите нареждания и ако ги нарушиш, ще отговаряш пред мен! — Кларк смекчи тона си. — Приоритетът ти е винаги оцеляването. Ние не раздаваме хапове за самоубийство и не очакваме холивудски глупости. Мъртвият агент е тъп агент. — „По дяволите!“ — помисли си той. Ако мисията беше по-различна от самото начало, щяха да имат установени рутинни ходове: смъртоносни капки, цяла поредица от сигнали, подбрани изходи… Сега обаче нямаше време да ги създадат, а както си говореха в сенките, имаше вероятност всеки момент някой токиец да пусне котката си навън, да забележи, че един японец говори с гайджин и да го запомни. Кривата на параноята се беше устремила бързо нагоре и щеше да става все по-стръмна.
— Добре, щом казвате.
— И не го забравяй. Придържай се към редовната си програма. Не променяй нищо, най-много да се оттеглиш малко. Слей се с останалите. Дръж се като всички други. Пирон, който стърчи, го забиват. Чуковете нараняват, момче. Така, ето какво искам да направиш. — Кларк му даде подробностите за минута. — Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Изчезвай. — Кларк продължи по уличката и влезе в хотела си през входа за доставки, който за щастие не се пазеше в този час на нощта. „Слава богу, че в Токио има толкова малко престъпност“ — помисли си. В Америка този вход щеше да е заключен, да има аларма или да е снабден с въоръжен пазач. Дори във военно време Токио си оставаше по-безопасно място от Вашингтон, окръг Колумбия.
— Защо просто не си купиш една бутилка, вместо да излизаш да пиеш? — попита не за пръв път „Чехов“, след като партньорът му се върна в стаята.
— Може би трябва да го направя. — Този отговор накара по-младия агент да вдигне рязко очи от вестника и да прекрати практикуването на руския. Кларк посочи телевизора, включи го и намери на английски „Водещите новини“ на Си Ен Ен.
„А сега към следващия номер. Как, по дяволите, да изпратя посланието?“ — запита се той. Не смееше да използва факса до Америка. Дори вашингтонският клон на „Интерфакс“ криеше прекалено сериозен риск, този в Москва нямаше нужното декодиращо устройство, а не можеше да използва и връзката с ЦРУ на посолството. Имаше едни правила за действие в приятелска страна и съвсем други за вражеска; никой не бе очаквал основните правила да се променят без предупреждение. Фактът, че той и други служители на ЦРУ трябваше предварително да предупредят за събитието, беше просто поредното нещо, което ядоса опитния шпионин. Разглеждането на този въпрос в Конгреса със сигурност щеше да е забавно, ако доживееше да му се наслади. Единствената добра новина бе, че разполагаше с името на човек, заподозрян в убийството на Кимбърли Нортън. Това поне му даваше почва за малко фантазии, пък и нямаше много полезни неща, с които умът му да се захване в момента. С настъпването на поредния половин час стана ясно, че даже Си Ен Ен нямаше представа какво става, а щом те не знаеха, значи никой не знаеше. „Не е ли направо страхотно?“ — помисли си той. Също като в легендата за Касандра, дъщерята на троянския цар Приам, която винаги знаела какво става и никога не й обръщали внимание. Но Кларк дори нямаше как да съобщи новината… Нали?
„Чудя се дали…“ Не. Той поклати глава. Беше твърде налудничаво.
— Пълен напред! — нареди командирът на „Айзенхауер“.
— Тъй вярно, пълен напред — старшина-кормчията на командното табло бутна лостовете напред. След миг вътрешната стрелка се завъртя до същото положение. — Сър, от машинното отговарят, че заповедта е изпълнена.