Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Зомбито също беше там, застанало встрани.
Елбраян ахна при вида на познатия образ — точно същото бе видял и в огледалото, с тази разлика, че на мястото на чичо му сега имаше едно ужасяващо чудовище. А въздухът все така не помръдваше.
— Чичо Мейдър? — въпросително прошепна младият мъж, после политна назад, запратен обратно към дърветата от неживото създание, озовало се до него.
От едното му ухо се стече струйка гореща кръв и той тръсна глава, за да прогони обзелата го слабост. Каквото и да бе това същество, силата му беше изумителна!
После отново се хвърли между дърветата, където, както и предполагаше, зомбито вече го очакваше. Този път обаче, беше готов и не само че посрещна всичките му мълниеносни удари, но и сам успя да нанесе няколко. Ала даже когато оръжието му се стовари право между очите на чудовището, то дори не трепна.
Тежката костелива ръка отново замахна и той се извъртя, убивайки част от силата на удара. Падна и се преметна няколко пъти, след това скочи на крака и се затича, питайки се какво би могъл да направи срещу такъв противник, чудейки се дали самият дактил не го бе подмамил тук, за да го унищожи.
Премина през някакви клони и разбира се, от другата им страна го чакаше чудовището. Без изобщо да се изненадва, той дори не забави крачка, а продължи напред, стоварвайки оръжието си в лицето му.
И този път зомбито сякаш не усети нищо и с все сила го удари през раменете, запращайки го встрани.
— Трябва ми меч — помисли си пазителят, докато се изправяше, доволен, че клоните бяха омекотили падането му.
После за кой ли път посегна, с надеждата да се отдалечи от свръхестественото създание достатъчно, за да успее да измисли някакъв план. За миг се поколеба дали да не се махне от това място и да потърси сигурността на гората, където щеше да се чувства в свои води.
Бързо прогони тази мисъл обаче — колкото и безполезни да изглеждаха усилията му, чудовището се бе появило, донякъде благодарение и на него, затова негов дълг бе да се опита да го довърши.
Вместо това си запробива път между боровете, като през цялото време криволичеше, за да не даде възможност на противника си да изникне пред него. През цялото време се насочваше към сърцето на горичката и могилата, откъдето бе започнало всичко.
Най-сетне се озова на полянката с гроба, все така обляна от ослепителна, зелена светлина. Едва беше спрял, когато чудовището се появи зад гърба му и така силно го удари, че той политна напред и спря, чак когато се блъсна в струпаните камъни.
Замаян и окървавен, младият мъж се надигна на лакти и надникна над ръба на отворения гроб.
Знаеше, че трябва да се изправи и да побегне, знаеше, че чудовището сигурно вече се е озовало зад него, ала не можеше да помръдне, напълно поразен от гледката, разкрила се пред очите му. Там, положен така, сякаш могилата бе издигната именно заради него, почиваше меч, и то не какъв да е, а истинско произведение на изкуството, великолепен и възхитителен. Ако някой опреше върха му в земята, краят на закръглената дръжка нямаше да стигне и до кръста на Елбраян, острието също не бе кой знае колко широко, ала от него се излъчваше несъмнена сила и здравина, почти осезаемо могъщество.
Младият мъж се протегна, но не му достигнаха само няколко сантиметра.
А чудовището вече беше зад него.
И тогава, без сам Елбраян да знае как, мечът се озова в ръката му и той светкавично се обърна, готов да посрещне ужасяващото създание. Мечът оставяше след себе си ярка синкавобяла диря, която пропъждаше зеленото сияние, откъдето и да минеше. Зомбито изръмжа и отскочи назад.
Елбраян се изправи, опитвайки се да огледа новото си оръжие, като в същото време не изпускаше противника си от очи. Мечът беше невероятно лек, с улей за кръв в средата и, както осъзна изведнъж пазителят, беше изкован от сребрий! Напречникът му, с извити, позлатени краища, също бе направен от сребрий, а дръжката бе обвита със синя кожа, привързана със сребристи нишки. Ала най-изумителна бе топката на върха й. Изработена от сребрий, тя бе издълбана и в сърцето й беше инкрустиран камък, какъвто Елбраян не бе виждал досега — наситеносин и прошарен от сивкавобели пръски, като буреносни облаци, пълзящи по ясно есенно небе. И надарен с магия, съвсем ясно усети младият мъж, същата магия, като онази, заключена в камъните на Авелин.
Той пусна Ястребокрилия на земята (чудейки се дали отсега нататък изобщо ще го използва като тояга) и бавно вдигна новото си оръжие, изпитвайки баланса му.
Без никакво усилие го подхвърли от едната в другата си ръка и направи няколко движения от Би’нел дасада, после замахна напред, за да не позволи на чудовището да се доближи.