Кладенецът на възнесението

— Господарке? — обади се зад нея ОреСюр. — За какво мислите?

— За края — тихо каза Вин и се обърна.

Мълчание.

— За края на какво, господарке?

— Не зная.

ОреСюр изтича на балкона, навлезе в мъглата и клекна до нея. Вече го познаваше достатъчно добре, за да забележи загрижеността на кучешкото му лице.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Просто трябва да взема някои решения. Каквото и да избера, ще означава край на нещо.

ОреСюр поседя известно време, извъртял глава на една страна.

— Господарке — рече накрая, — колко е тъжно всичко това.

Вин сви рамене.

— Значи ли, че няма какво да ме посъветваш?

— Просто вземете решение — отвърна ОреСюр.

Вин се усмихна.

— Сейзед щеше да каже нещо мъдро и успокояващо.

— Не виждам защо той трябва да е част от нашия разговор, господарке.

— Той беше мой стюард — отвърна Вин. — Преди да замине и преди Келсайър да прехвърли твоя Договор върху мен.

— Аха. — ОреСюр въздъхна. — Е, аз не съм като терисците, господарке. Трудно е дори да се имитира тяхното дълбоко вкоренено чувство на преданост — да не говорим за факта, че мускулите им са прекалено жилави, за да са вкусни.

Вин повдигна вежди.

— Преобразявал си се в терисец? Не разбирам какъв смисъл от това — те не бяха хора с влияние по времето на лорд Владетеля.

— Така е — потвърди ОреСюр. — Но винаги бяха част от обкръжението на влиятелни хора.

Вин кимна. Влезе в стаята, запали лампа и изгаси калая. Мъглите я последваха над килима, докоснаха купчините листове и се разхвърчаха на облачета пред краката й, докато вървеше към банята.

Тя спря. Странно. Мъглите рядко се задържаха толкова дълго, когато проникваха в помещение. Елънд обясняваше, че се дължало на топлината и затвореното пространство. Вин винаги го бе отдавала на някакви мистични причини. Намръщи се, загледана надолу.

Дори без калай чу поскърцване.

Обърна се. На балкона стоеше Зейн, черен силует на фона на мъглите. Пристъпи към нея и мъгливите повлекла го последваха, както правеха с всеки, разпалил метали. Но от друга страна… те сякаш и леко се отдръпваха от него.

ОреСюр тихо заръмжа.

— Време е — каза Зейн.

— Време за какво? — попита тя и остави лампата на масата.

— Да вървим. Да изоставим тези хора с техните армии. Да зарежем техните кавги. Да сме свободни.

„Свободни“.

— Аз… не зная, Зейн — рече Вин и погледна встрани.

Чу го да се приближава.

— Вин, какво всъщност му дължиш? Той не те познава. Страхува се от теб. Истината е, че дори не те заслужава.

— Зейн, това не е всичко. Ти не разбираш. Аз съм тази, която не го заслужава. Елънд има нужда от по-добра жена. От някоя, която смята, че с право е изоставил трона. Някоя, която вижда във всичко това повече достойнство и по-малко глупост.

— Както и да е. — Зейн махна с ръка. — Той не може да те разбере. Да ни разбере.

Вин не отговори.

— Къде би отишла, Вин? — попита Зейн. — Ако не беше обвързана с този град и с него. Ако беше свободна и можеше да правиш какаото си пожелаеш — къде би отишла?