Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Светеха един прозорец отпред и един отзад — на хола и на кухнята. Робърт вървеше бавно и не преставаше да си мисли — дори и сега, — че може да се върне, макар да знаеше, че няма да го направи. От къщата долиташе класическа музика, но не беше Шуберт, както му се стори най-напред. По-скоро бе симфония от Шуман. Мина бързо покрай светещия прозорец на хола, заобиколи баскетболния кош и се отправи към дръвчетата зад къщата. Едва бе стигнал до тях, когато вратата на кухнята се отвори и по дървената веранда се чуха стъпки. Стъпките бяха на момичето, сигурен беше. Тя тръгна към баскетболния кош. Носеше голяма кошница. Зад нея се ветрееше бял шал. Остави кошницата на земята и Робърт се досети, че ще запали боклука в кофата, която бе малко отзад и вляво от алеята. Вятърът беше толкова силен, че мина минута, преди да успее да запали хартията. Пламъците се извисиха и осветиха лицето й. Тя стоеше точно срещу него, с поглед, втренчен в огъня. Деляха ги десетина метра. Вдигна кошницата и изсипа остатъка от съдържанието й в огъня, от което пламъкът подскочи нагоре и тя трябваше да се дръпне. Погледът й остана втренчен и далечен, сякаш бе омагьосана; много често Робърт я бе виждал да спира по средата на домакинската си работа в кухнята със същия израз на лицето.
Изведнъж вдигна очи и погледна право към него. Устните й се разтвориха и кошницата падна на земята. Момичето застина на място.
Неволно Робърт разтвори ръце, сякаш искаше да каже, че се предава и иска да се извини.
— Добър вечер — каза той.
Момичето пое дълбоко въздух и на Робърт му се стори, че ще побегне, макар да не бе мръднала от мястото си.
Робърт направи крачка напред.
— Казвам се Робърт Форестър — каза той машинално и отчетливо.
— Какво правите тук?
Робърт стоеше безмълвен и неподвижен като нея, кракът му бе изнесен напред, но не смееше да пристъпи.
— Съседи ли сме?
— Не съвсем. Живея в Лангли.
Робърт почувствува, че трябва да се остави на милостта й, а ако тя му бъде отказана — е, тогава нищо не можеше да се направи.
— Не исках да ви уплаша — каза той с разперени встрани ръце. — Ако искате, приберете се вътре.
Момичето обаче продължаваше да стои на едно място. Като че ли се опитваше да запечати лицето му в паметта си, но огънят вече беше изгаснал. Тъмнината помежду им се сгъстяваше. А и върху Робърт вече не падаше светлината от кухненския прозорец.
— Стойте там — каза тя.
— Добре.
Тя остави кошницата и тръгна бавно, без да отмества поглед от него. За да не се скрива от погледа й, Робърт пристъпи напред и застана встрани от ъгъла на къщата. Момичето се качи на малката веранда и сложи ръка на бравата.
— Как… как се казвате?
— Робърт Форестър. Предполагам, че ще се обадите на полицията.
Тя прехапа устни и след малко каза:
— И друг път сте идвали тук, нали?
— Да.
Бравата изскърца в ръката й, но вратата не се отвори.
— Предполагам, че искате да се обадите на полицията. Идете и се обадете. Аз ще почакам.
Премести се, за да може слабата светлина от страничния прозорец на кухнята да пада върху него, и погледна момичето спокойно. Всичко беше много логично, помисли си той: най-напред се изложи на опасността да го заловят, след като се бе заклел, че повече няма да идва тук, после застана близо до огъня, макар че можеше да избяга и да се скрие в тъмното някъде около къщата, и накрая обеща на момичето, че ще остане, докато дойде полицията.
— Не искам да се обаждам на полицията — каза тя меко и сериозно, така както я бе виждал, но не и чувал да говори, — но не искам и някой да ме дебне, когато съм си вкъщи. Мога ли да разчитам, че повече няма да ме безпокоите?
Робърт се усмихна слабо.
— Да.
Радваше се, че може да й обещае нещо.