Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Много съжалявам за безпокойството, което ви причиних. Наистина съжалявам. Аз… — Робърт не знаеше какво точно иска да каже и не можа да продължи.
Момичето трепереше от студ. Не снемаше поглед от лицето му, но в него вече не се четеше уплаха, а само напрегнатост и недоумение.
— Искахте да кажете нещо.
— Искам да ви се извиня. Беше… беше ми приятно да ви гледам в кухнята, как готвите, как слагате пердета. Не се опитвам да се оправдавам. Не бих и могъл. Но не искам да се страхувате от мен. Аз не съм престъпник. Просто се чувствувах самотен, бях изпаднал в депресия и идвах да гледам как едно момиче шета в кухнята си. Разбирате ли ме?
Тя мълчеше и той почувствува, че не би могла да го разбере. А и кой би могъл? Зъбите му тракаха. По тялото му започна да избива хладна пот.
— Не искам от вас да ме разберете. Не искам и да ме оправдаете. Просто се опитвам да ви обясня, а не мога. Убеден съм, че не мога, защото самият аз не знам истинската причина. Да, именно истинската причина.
Навлажни студените си устни. Сигурно си беше спечелил презрението й. Помислеше ли си за нея, отсега нататък винаги щеше да си казва, че тя го познава и презира.
— Може би ще е по-добре да влезете вътре. Студено е.
— Сняг вали — каза момичето с изненада в гласа.
Робърт се обърна бързо към алеята и снежинките, които се спускаха по нея, го накараха да се усмихне. Снегът му се струваше абсурден, а да говорят за него в този момент — още по-абсурдно.
— Довиждане, мис Тийролф. Лека нощ.
— Почакайте!
Робърт се обърна. Тя стоеше срещу него и беше свалила ръката си от бравата.
— Разбрах, че сте в депресия и… и просто не бих искала да ви бъде по-тежко от… от това, което аз…
Той разбра.
— Благодаря ви.
— Депресиите са нещо ужасно. Като някаква болест. Понякога могат да те накарат да полудееш.
Не знаеше какво да й отговори.
— Дано не изпадате в много тежки депресии — добави тя.
— Дано не изпадате в никакви депресии — каза той, сякаш изказваше пожелание. Излишно пожелание, помисли си.
— А, изпадала съм. Преди три години. Но напоследък не съм, слава богу.
Начинът, по който изговори последните думи — бавно и ясно, му подействува успокоително. Каза ги с такъв тон, сякаш разговаряше с човек, когото познава отдавна. Никак не му се искаше да си тръгне.
— Искате ли да влезем вътре? — попита тя. Отвори, влезе и задържа вратата, за да може той да мине.
Той тръгна към нея, беше прекалено слисан, за да направи друго. Влезе в кухнята. Тя си свали палтото и белия шал и ги прибра в малкия гардероб до вратата, като го поглеждаше от време на време през рамо, сякаш продължаваше да изпитва известен страх. Робърт стоеше в средата на кухнята.
— Ами… струваше ми се малко глупаво да си приказваме навън и да мръзнем, след като можем да влезем вътре.
Той кимна.
— Благодаря ви.
— Съблечете си палтото, ако искате. Ще пиете ли кафе? Тъкмо съм направила.
Той си свали палтото, сгъна го откъм вътрешната му страна и го сложи върху облегалката на стола до вратата.
— Благодаря ви, но вече не пия кафе. Пречи ми да спя.
Погледна я с невярващи очи; погледна меката й коса, която бе само на два метра от него, погледна сивите й очи — в тях се забелязваха сини точици. Бе я видял да окача същите тези бели пердета и да се навежда, за да отвори вратичката на същата тази фурна — сега те бяха толкова близо до него, че можеше да ги пипне с ръка. Порази го и друго: удоволствието му сега, когато я виждаше близо до себе си, не бе по-голямо, отколкото преди, когато я наблюдаваше през прозореца. Помисли си, че ако я опознае, макар и съвсем бегло, тя ще престане да бъде за него това, което е била — символ на щастие, спокойствие и липса на каквото и да е напрежение.
Беше сложила стъклената кана с кафе да се стопли. Докато се занимаваше с нея на два или три пъти се обърна да го погледне.
— Сигурно ви се струва лудост, че ви поканих — каза тя, — но като минаха няколко минути, престанах да се страхувам от вас. Оттук ли сте?
— Не. От Ню Йорк.
— Така ли? Аз пък съм от Скрантън. Тук съм само от четири месеца.
Сипа си кафе. „И какво ви накара да дойдете?“, понечи да попита той, но това никак не го интересуваше. Извади пакет цигари.
— У вас пуши ли се?
— Разбира се. — Поклати глава, когато той й предложи цигара.
— В Лангли ли работите?
— Да, в самолетостроителното предприятие. От три месеца. Живея в жилищната кооперация „Камелот“.
— Защо напуснахте Ню Йорк? Винаги съм си мислела…
— Исках да сменя обстановката.
— И аз затова дойдох тук. В Скрантън взимах повече пари и когато напуснах работа, всички ми казваха, че съм луда, но там живеех при родителите си и реших, че ми е време да бъда по-самостоятелна — каза тя и се усмихна срамежливо.