Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Всички прислужнички в нови-новенички еднакви рокли от розов муселин, с бели панделки на шапчиците, тичаха из къщата в такова състояние на неспокойствие и възбуда, че не би могло да се опише. Старата дама се бе издокарала с рокля от брокат, която не бе виждала бял свят от двадесет години, с изключение на зареяните лъчи, прокраднали се през цепките на раклата гдето бе стояла скътана през цялото това време. Мистър Тръндл беше в прекрасно разположение на духа, но все пак малко нервен. Сърдечният възрастен домакин се стараеше да изглежда много радостен и спокоен, но опитите му бяха безспорно несполучливи. Всички девойки бяха в бял муселин и облени в сълзи, с изключение на две-три избранички, удостоени с честта да видят предварително булката и шаферките на горния етаж. Всички пикуикисти бяха превъзходно наконтени, а от поляната пред къщата се чуваше страхотен шум, вдиган от всички мъже, юноши и момчетии от фермата, като всеки носеше бяла фльонга в петелката и всички викаха възторжено с все гърло: а към това дело ги подстрекаваше и въодушевяваше мистър Самюъл Уелър със своите съвети и пример — той бе успял вече да стане невероятно популярен и се чувствуваше съвсем като у дома си, сякаш беше роден в този край.
Една сватба винаги става прицел на шеги, но в същност шегите съвсем не са на място при това събитие; ние говорим единствено за обреда и молим ясно да се разбере, че няма да си позволим никакви подигравателни намеци относно съпружеския живот. Удоволствието и радостта при този случай се примесват с дълбокото съжаление, загдето се напуска родният дом, със сълзите на раздялата между родители и деца, със съзнанието, че се напускат най-скъпите и добри приятели от най-щастливия промеждутък на човешкия живот, за да започнат неговите грижи и тревоги с други, още неизпитани и не добре опознати хора: естествени са тези чувства, но ние не бихме желали да ги описваме, за да не хвърляме сянка на скръб върху тази глава, а още по-малко бихме желали да се предположи, че ги осмиваме.
Нека кажем тогава накратко, че обредът бе извършен от стария пастор в малката църква на Дингли Дел и името на мистър Пикуик още стои в енорийския архив, запазен в тамошната църковна канцелария; че девойката с черните очи написа името си с много несигурен и треперлив почерк, а подписите на Емили и на третата шаферка са почти напълно нечетливи; че всичко мина изключително добре и съвсем не бе толкова страшно, колкото си бяха мислили девойките преди това; и макар и притежателната на черните очи и дяволитата усмивка да уведоми мистър Уинкл, че тя никога не би се подложила на нещо тъй ужасно, ние имаме основателни причини да смятаме, че тя грешеше. Към всичко това може да добавим, че мистър Пикуик пръв поздрави булката и след поздравите си й сложи на шията разкошен златен часовник с ланец, който никой смъртен не бе виждал дотогава освен бижутера. Тогава камбаната на старата църква зазвъня по най-веселия възможен начин и всички се върнаха обратно да закусят.
— Къде отиват баничките с кълцано месо, млади потребителю на опиум? — запита мистър Уелър шишкавото момче, докато помагаше да подредят лакомствата от този вид, които не бяха сложени от предишната вечер.
Шишкавото момче му показа къде да постави баничките.
— Отлично — рече Сам, — сложѝ едно коледно клонче към тях. В другото блюдо от другата страна. Така, сега май видът е приличен и приятен, както казал бащата, кат отрязал главата на момченцето си, за да му оправи кривогледството.
Докато мистър Уелър правеше това сравнение, той отстъпи една-две крачки да види цялостния ефект и надзираваше всички приготовления с най-голямо задоволство.
— Уордл — рече мистър Пикуик едва щом всички седнаха на масата, — чаша вино в чест на този щастлив случай.
— С най-голямо удоволствие, приятелю — рече мистър Уордл. — Джо!… Дявол да го вземе, това момче пак е заспало.
— Не, не съм, сър — отвърна шишкавото момче, изскочило от най-далечния ъгъл, гдето, подобно на светия патрон на шишкавите момчета — безсмъртния Хорнър75, — лакомо ядеше една коледна баничка, но не прояви спокойствието и хладнокръвието, присъщи на този млад джентълмен.
75
Малкият Джек Хорнър е описан като извънредно лакомо дете в една детска песничка.