Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Дружелюбни и щастливи бяха по пътя, а когато стигнаха къщата, с каква топлота и сърдечност бяха посрещнати! Дори прислужниците се усмихнаха радостно, щом видяха мистър Пикуик; а Ема, разпознавайки мистър Тъпман, му хвърли такъв полусдържан-полудързък, но напълно очарователен поглед, че накара живата статуя на Бонапарт да разтвори обятията си в един от коридорите и да я притисне до себе си.
Старата дама бе седнала на обичайното си място в малкия салон, но беше доста сърдита и следователно още по-глуха от обикновено. Тя никога не излизаше сама навън и като много други стари дами с подобен нрав имаше склонност да счита, че щом се вършеше нещо, което тя не можеше да прави, то бе един вид измяна към семейството. Ето защо — да благослови бог старата й душа — тя седеше с възможно най-изправени рамене в голямото си кресло и изглеждаше страшно разгневена, но имаше някакво благодушие в цялото й държане въпреки всичко.
— Майко — рече Уордл, — това е мистър Пикуик. — Нали се сещаш?
— Няма значение — отвърна старата дама с много достойнство. — Не отегчавай мистър Пикуик със старо създание като мене. Никой вече не го е грижа за мен и туй си е съвсем естествено. — После старата дама вирна глава и прокара треперещи пръсти по светлолилавата си копринена рокля.
— Недейте, недейте, госпожо — рече мистър Пикуик. — Как бих могъл да допусна, че ще отблъснете един ваш стар приятел. Аз дойдох тук нарочно да си поприказваме надълго с вас и да изиграем по още някоя партия вист; а ние двамата ще покажем на тази младеж как се танцува менует, преди да прибавят към годините си четиридесет и осем часа.
Старата дама бързо захвана да отстъпва, но не искаше да го направи отведнъж. Затова само каза:
— А? Не мога да го чуя.
— Празни приказки, майко — рече Уордл. — Хайде, хайде, не се сърди, моля ти се. Не забравяй Бела; та ти трябва да ободряваш сега милото момиче.
Старата дама явно чу това, защото устните й трепнаха, докато синът й говореше. Но напредналата възраст е свързана с някои малки слабости и тя не се бе още изцяло отсърдила. Тъй че прокара още веднъж пръсти по светлолилавата си рокля и се обърна към мистър Пикуик с думите:
— О, мистър Пикуик, младежта беше съвсем друга, когато аз бях девойка!
— Не ще и съмнение, госпожо — рече мистър Пикуик, — и точно затова високо ценя малцината, които са запазили някои черти от старото поколение. — И казвайки това, мистър Пикуик нежно притегли Бела към себе си и като я целуна по челото, я помоли да седне на табуретката до нозете на баба си. Дали изразът на девойката, вдигнала лице към това на старата жена, предизвика спомени от миналото, или старата дама се трогна от ласкавата добродушност на мистър Пикуик, или пък имаше някаква друга причина, но тя напълно се разтопи; и тъй тя се хвърли на врата на своята внучка и лошото й настроение изцяло се изпари в порой мълчаливи сълзи.
Щастливи бяха всички тази вечер. Спокойно и тържествено преминаха двете партии вист, в които мистър Пикуик и старата дама играха заедно; шумно бе веселието край кръглата маса. И дълго след като дамите се бяха оттеглили, топлото старо вино, щедро примесено с бренди и подправки, обходи много пъти мъжката компания; и дълбоко заспаха, и приятни сънища сънуваха след това. Забележително явление бе, че съновиденията на мистър Снодграс бяха винаги някак свързани с Емили Уордл, а в тези на мистър Уинкл непрекъснато се мяркаше една девойка с черни очи, дяволита усмивка и чифт необикновено хубави ботушки, поръбени с пухкава кожа наоколо.
Рано на следната утрин мистър Пикуик се събуди от оживени гласове (които успяха да пробудят дори шишкавото момче от дълбокия му сън). Той седна в леглото си и се ослуша. И прислуга, и гости от нежния пол непрекъснато тичаха нагоре-надолу; дочуваха се толкова многобройни заръки за топла вода, толкова нескончаеми подвиквания за игли и конци, толкова чести полусподавени молби като: „О, елате да ми помогнете, за бога!“, та мистър Пикуик, с цялото си простодушие, помисли, че нещо ужасно трябва да се е случило; но когато се пробуди още малко, той си спомни за сватбата. А защото случаят беше забележителен, той се облече особено грижливо и слезе долу в столовата.