Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Тя не беше в състояние да се доизкаже.
— За теб и за Шефа — довърших аз вместо нея.
Тя кимна.
— Беше ужасно — прошепна тя, но не на мен, а като че на себе си. И още веднъж: — Беше ужасно.
— Стига с това „ужасно“, продължавай нататък — викнах и пак я разтърсих.
Тя се опомни, погледна ме и продължи:
— Казал му за мен и че това било единствената причина, поради която го били назначили за управител на болницата, и че сега губернаторът щял да го уволни… понеже осакатил сина му с несполучлива операция… и че сега щял да се отърве и от мен… да ме изрита… така му казал този човек по телефона… да ме изрита, защото Адъм осакатил сина му… и след разговора Адъм дотича право тук, той му повярвал… повярвал му и за мен…
— Стига — срязах я, — поне това за теб напълно отговаря на истината.
— Но той трябваше да попита мен — каза тя и докосна разсеяно слепоочията си, — трябваше да попита мен, а не да вярва на някакъв непознат.
— Адъм не е идиот — казах — и това, което са му казали, е съвсем за вярване. Имаш късмет, че не се е досетил много по-рано, защото ако…
Тя ме хвана за ръката и впи пръсти в нея.
— Мълчи, мълчи! — проплака. — Не бива да говориш така… нещата са съвсем различни… и не такива, каквито ги вижда Адъм… ох, той надума ужасни неща… такива ужасни неща ми надума… каза, че ако всичко е потънало в кал, човек не бива непременно да бъде… ох… помъчих се да му обясня истинското положение… че съвсем не е така, както той си мисли… но той ме блъсна толкова силно, че паднах, и тогава каза, че нямал намерение да става сутеньор на своята сестра-проститутка и никой да не е посмял да го нарече такъв… и после избяга… ти трябва да го намериш, Джек. Намери го и му обясни. Обясни му, Джек.
— Какво да му обясня?
— Че нещата са съвсем различни и той не е прав. Трябва да му обясниш. Ти знаеш защо направих това, знаеш какво се случи. Ох, Джек — тя се вкопчи в ръкава ми, — той не е прав. Толкова ли е отвратително всичко? Толкова низко ли съм паднала? Кажи, Джек. Толкова низко ли! Кажи ми, Джек.
Погледнах я.
— Не — отвърнах, — ти никога не си падала низко.
— Така се случи. Просто случи се, аз не съм виновна. А той си отиде.
— Аз ще го намеря — обещах й и като освободих ръкава си, приготвих се да тръгвам.
— Няма смисъл.
— Не може да не се вслуша в един разумен глас.
— О, аз не говоря за Адъм, а за…
— Старк?
Тя кимна.
— Да. Аз отидох на онова място… извън града, където се срещахме. Той ме повика днес и аз отидох. Каза ми, че се връща при жена си.
— А!
След като се съвзех от тази вест, тръгнах към вратата.
— Ще ти доведа Адъм — обещах.
— Доведи го — каза тя, — доведи го, Джек. Сега си нямам никого освен него.
Когато излязох и тръгнах по дъжда, помислих си, че освен Адъм тя има и Джеки Бърдън. Поне като момче за поръчки. Но си помислих това съвсем незлобиво.
Да търсиш някого в града без помощта на полицията, е много сложна и трудна задача. Като репортер неведнъж бях предприемал такива издирвания и знаех, че това изисква добра сполука и време. Но първото правило в такива случаи е да започнеш от най-очевидното. Затова тръгнах към квартирата на Адъм. Когато видях колата му пред къщата, реших, че съм ударил право в целта. Спрях моята кола до тротоара, забелязах, че вратата откъм волана на неговата е отворена — можеше да я отнесе някой камион, а и седалката се мокреше от дъжда, — затръшнах я и влязох в къщата.
Почуках силно на вратата. Никакъв отговор. Но това още нищо не означаваше. Много бе възможно Адъм да си е у дома и след случилото се да не иска да отваря на когото и да било. Натиснах дръжката. Беше заключено. Слязох в сутерена, намерих чернокожия негър и скалъпих някаква измишльотина — че съм си забравил нещо у Адъм. Той често ни беше виждал заедно, та ме пусна. Прегледах квартирата, но от Адъм нямаше и следа. Тогава погледът ми падна на телефона. Позвъних в кабинета му, после в болницата, после в медицинския факултет, после в централата, където лекарите съобщаваха на кой номер да ги търсят, когато не са на обичайното си място. Напразно. Никой не знаеше нищо за Адъм. Или по-точно, всеки изказваше предположение къде може да бъде, но всяко предположение се оказваше неточно. Сега не ми оставаше друго, освен да претърся целия град.