Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Не питаш дали са останали дърва?

Тя се надигна изпод дрипите, в които лежеше. Наметна един от използваните като юрган чували на гърба си. С тежки накуцващи стъпки отиде при огнището и клекна до него. Протегна ръце над загасващия пече пламък: искаше да се възползва от неговата топлинка.

– Замръзвам.

– Времето не е застудяло чак толкова. А пък и вътре не е по-студено от навън. Като хване големият студ през зимата, какво ще правиш?

– Ако съм жива дотогава – отговори й старицата. – Знам си, ще ме убият или болките, или студът.

Обърна се към жената, която не искаше и да я чуе, а само се мотаеше из стаята и се правеше, че върши някаква работа. На мъртвешката светлина от огнището устата й приличаше на тъмна пещера, само за миг там се появи и пак изчезна единственият й останал зъб.

– Ако не едното или другото, ще ме довърши, Емине, твоят език!

Емине остави работата си, едвам се изправи оттам, където се беше навела, сложи ръце на кръста и пристъпи към старицата. Лицето й имаше израз на ловуващо кръвожадно животно, готово да скочи върху жертвата си.

Ти, Дюрдане, всичките ще ни погребеш! Твоите духове те пазят!

В полутъмната съборетина се разнесе ужасен смях. Дюрдане се успокои малко.

– И моите духове мръзнат! – изхърхори тя.

Тонът й този път беше заплашителен.

– Хвърли в това проклето огнище две-три трески. Не върви да ядосвам духовете си.

– Ето на, гори. И да ти кажа ли нещо? Теб вече и огньовете на ада няма да те стоплят.

– Това пък какво значи?

– Сърцето ти е изстинало! – заяви Емине и се върне, работата си. – Щом толкова искаш, излез навън, донеси две-три трески и ги хвърли в огъня. Сетне и тях няма да ги има, така да знаеш. Ако Глезлата не донесе нещо, нито ще имаме какво да горим, нито какво да хапнем.

Сред кашлица и хрипове старицата до огнището отново избухна в оня ужасен смях.

– Какво ти е толкова смешно, Дюрдане? Казвам ти, гладни сме!

– Че аз не се смея на това!

– На какво тогава се смееш?

– На тази Назенин, дето ходи като рак.

– Какво смешно има в нея? Я се виж ти!

Дюрдане се заливаше в смях:

– Назенин, а, Назенин! Чудна работа, нали? Какво ли не си съчиняват хората, като избират име! Какво било то, Назенин! Абе родителите й изобщо ли не са се сетили, че и тя ще остарее? Жената не може да си изправи кръста. Едното й око гледа към Ханя, другото към Каля - измършавяла от старост, ама не щеш ли – името й Назенин48. Глезена, глезена, няма що!