Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Трябва… — започна Гутулф, но внезапно се задъха. Нещо цапардоса Саймън и той едва успя да се задържи на ръба на улея.

— К'во става тук?! — Гласът на Инч се разнесе като страховито ръмжене. — Не пипай моя кухненски хлапак!

Саймън усети как надеждата му се стопява, заместена от вцепеняващ ужас. Как беше възможно? Не беше честно! Да се завърне от смъртта, от нищото, за да се появи Инч малко преди да е успял да се измъкне. Възможно ли беше съдбата да му изиграе такъв чудовищен номер?

Гутулф изрева сподавено, след което до слуха на Саймън достигаше само плискане на вода. Той бавно се спусна надолу, докато ходилата му докоснаха хлъзгавото дъно на улея. Надигна се на изранените си крака, усети пронизваща като черен пламък болка да пронизва главата и гърба му, но се изправи. Знаеше, че след изтърпените изтезания няма да е в състояние да се движи, но беше запазил малко от силата на саможертвата на Мейгуин. Усети я да тлее в него като затрупан огън. Напрегна се да остане прав в бавната вода, примигна и започна да вижда отново.

Инч беше нагазил в улея. Водата му стигаше до кръста, сякаш беше някакъв звяр сред мочурищата. На смътната светлина на факлите Саймън зърна Гутулф да изскача изпод водата — опитваше се като обезумял да се измъкне от ръцете на надзирателя. Инч докопа главата на слепеца и я натика под водата.

— Не!

Гласът на Саймън беше едва доловим шепот. Дори да беше стигнал до ушите на Инч, той не му обърна внимание. Надвисналата тишина се стори на Саймън някак странна. Да не бе оглушал? Не, нали беше чул и Гутулф, и Инч. Защо беше толкова тиха леярната?

Гутулф размаха ръце над водата, но тялото му остана под нея.

Саймън залитна към двамата, пристъпваше срещу бавното течение. Огромното колело висеше неподвижно над улея. Щом го видя, Саймън разбра причината за необичайната тишина: Гутулф някак си беше успял да спре колелото, за да може да го освободи.

В пещерата започна да просветлява, сякаш лъчите на зората бяха успели да проникнат през скалите. Приближаваха някакви смътни силуети, някои от тях с факли в ръце. Саймън ги помисли за войници или слугите на Инч, но щом се приближиха още повече, видя опулените им, уплашени очи. Тупурдията беше събудила работниците и те пристъпваха боязливо, за да видят какво става.

— Помощ! — изхърка Саймън. — Помогнете ни! Той не може да се справи с всички ви!

Покритите с дрипи мъже се заковаха на място, сякаш самите думи на Саймън ги превръщаха в престъпници, подвластни на наказанията на Инч. Гледаха опулени, прекалено наплашени дори за да си пошепнат нещо.

Инч не удостои с вниманието си нито Саймън, нито робите си. Беше позволил на Гутулф да си поеме няколко пъти дъх над водата и сега отново натискаше главата му надолу. Саймън вдигна скованите си от продължителните изтезания ръце и удари Инч с всичката сила, на която беше способен. Все едно че удари планина. Инч се обърна и го изгледа. Осеяното с белези лице на надзирателя беше странно безизразно, сякаш насилническият акт, с който беше ангажиран, поглъщаше цялото му внимание.