Съдбовният кораб [bg]

Алтея не мислеше, че може да издържи непоклатимия взор на тези очи. Тогава Янтар бе примигнала и отново я виждаше. След това бе скочила от парапета на палубата, като изтупа ръце в панталоните си там, където беше седяла, преди да сложи ръкавиците си.

— Време е да тръгваш — оповести тя. — Ела. Ще ти помогна с косата.

— Бди над Парагон — тихо я бе помолила Алтея.

— Бих искала. — Дългопръстата ръка на Янтар бе погалила парапета. — Но днес е ден, срещу който той трябва да се изправи сам.

Сега Алтея се взираше назад от корабната лодка и ѝ се искаше Янтар да бе дошла с нея. Затегна хватката си около свитъка, който държеше, и отново се зачуди дали Кенит щеше да бъде повлиян от внимателно съставеното предложение. Трябваше да бъде! Всичко, което бе чула за този мъж, говореше за непоколебима интелигентност, съчетана с изключителна прозорливост. Бе вдигнал собствен мирен флаг, така че беше отворен към договаряне. Щеше поне да я изслуша. Даже и да обичаше Вивачия, вероятно особено ако обичаше Вивачия, щеше да види, че да я върне на семейството ѝ в замяна на неизмеримо изгодни търговски споразумения, беше в най-голям интерес за всички. Внезапно Янтар повдигна пръст и посочи напред пред Алтея. В същото време Лоп нададе лудешки вик, прозвучал и откъм Хаф, който изпусна греблото си и се изправи наполовина. Алтея завъртя глава, за да види накъде сочеше Янтар и замръзна на място.

Морето около носа на Вивачия гъмжеше от змии. Глава след проблясваща глава се надигаше от дълбините, докато между тях и кораба ѝ ненадейно не изникна гора от змии. Сърцето ѝ за малко да изскочи през устата. Хаф клекна и задърдори в лодката, а Джек настоя:

— Да се върнем ли? — Лоп пропълзя през лодката и с надежда взе греблото на Хаф. Алтея не можеше да намери думи. Трябваше да направи нещо. Да стигне толкова далеч само за да види как Вивачия погива пред очите ѝ. Но това, което се случи после, беше още по-лошо.

Вивачия отметна глава назад и запя на създанията. Гърлото ѝ се изду и тя разтвори широко уста. От нея излязоха нечовешки стенания, ревове и трели. Главите на змиите се залюляха, запленени от песента ѝ. След време те запяха в отговор, сякаш бяха омагьосани от нея. Алтея осъзна, че стои полуклекнала, взираща се във фигурата. В нея се загърчи безпокойство. Вивачия им говореше, това беше очевидно, и те ѝ отвръщаха. Лицето на кораба, докато изпъваше чертите си, за да докара змийските звуци, беше извънземно, както и неестественото повдигане и извиване на косата ѝ. Напомняше на Алтея на нещо, нещо, което не бе виждала често, но беше неспособна да забрави. Напомняше ѝ на змийска грива, разгръщаща се и настръхваща точно преди да изпусне отрова. Защо Вивачия имитираше действията на змия? Опитваше се да ги убеди да не я нараняват ли?

Докато Алтея се взираше ококорено нагоре към фигурата, дълбоко в нея се размърда ужасно, смразяващо разбиране. Тя го избута настрана, както човек се отърсва от задържалия се ужас от кошмар, който отказва да си припомни. Моя, настоя сама на себе си. Вивачия е моя, мое семейство, моя кръв. Въпреки това с тих глас се чу да дава заповедта: