![Завръщането на Пурпурната гвардия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/8/zavrshchaneto-na-purpurnata-gvardiya-bg-download.jpg)
Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
— Аз ще дойда — обади се някаква жена и пристъпи напред.
Хо я разпозна като една от последните новодошли, пристигнала заедно с Печалния и Почерпката. С тях дойдоха още трима затворници. На платформата Хо попита жената:
— Познавате ли се?
Тя огледа Печалния от главата до петите.
— Не.
Той самият дръпна връвчицата, опъната покрай дебелото конопено въже на платформата. Скоро след това механизмът потрепна нагоре и се заизкачва. Хо забеляза, че на кръста на Печалния висяха два различни меча.
При издигането им покрай тях минаваха сивите, жълти и златни утаечни слоеве на изкопаната скала. Въжето скърцаше тревожно. Хо погледна надолу и се замисли колко ли десетилетия е крачил из този прахоляк? Шест? Седем? Беше ли загубил броя им? Сега бъдещето го притесняваше. Какво щеше да прави? Къде щеше да отиде? Твърде дълго време бе прекарал, без да му се налага да разсъждава по такива въпроси. Изгледа Печалния — по него нямаше и белегче, а колко стражи? Двадесет и пет или там някъде. Как те двамата бяха извършили това? А и всичкото без никаква магия от Лабиринтите. Постижението им някак ядеше Хо — струваше му се, че е изкопаемо. Каква е нуждата от маговете, щом без магия могат да сторят това?
Платформата се блъсна, спря и се олюля. Със скърцане на дърво в дърво здравото стебло, което ги крепеше, започна да се завърта настрани и прекара платформата върху пръстта до отвора. Печалния отвърза предпазното въже. Хо примигна на непривичната утринна светлина и засенчи очи. Постройките на Пъкъла не се бяха изменили много от последния път, когато ги бе видял. Дълга дъсчена сграда стърчеше там, където при довеждането на Хо имаше само палатка. Навес над ковашка работилница, заграждение за магарета, прашна купчина отворени каци и ниска къща за офицерите допълваха наказателното селище. Околността бе зарината от строшени бурета и ръждиви парчета метал. По-нататък във всички посоки се простираха накичени с остра трева дюни. Завеси вдигнат от вятъра пясък закриваха далечината. Почерпката поеше четирите магарета, вързани за спиците на големия кръгъл повдигащ механизъм.
— Къде са всички?
Печалния надигна брадичка към казармите:
— Вътре.
Хо навлажни устни и се застави да попита:
— Живи?
— Виж сам.
Хо реши, че да, ще види. Само че не можеше да се застави да слезе от платформата. Останалите бяха прекрачили незабавно. Той погледна надолу, придвижи напред обутия си в сандал крак, постави го на земята, прехвърли върху него част от тежестта си и леко подскокна нагоре-надолу, като че изпитваше устойчивостта му. Само след това успя да премести другия си крак от дървените дъски.
Печалния наблюдаваше всичко безмълвен, със стиснати устни.
— Съжалявам — произнесе най-накрая той, докато отиваха към казармените помещения.
— За какво?
— Не бях помислял колко тежко може да е това за някои от вас.
— Мисля, че ще установиш — за повечето от нас.
Тогава Хо спря. Безпокоеше го нещо, свързано със съоръженията. Той отново се огледа и се замисли.
— Къде са количките? Къде е пътят за доставянето на рудата до брега?
Той посочи безразборно струпаните бурета.
— Празни са. Къде са пълните?
Печалния гледаше настрани и се взираше в далечината, бръчките около очите му почти ги скриваха.
— Съжалявам.
— Съжаляваш? Ти съжаляваш? Какво искаш да кажеш, Гуглата да те отнесе!
— Иска да каже, че са ги изхвърляли — обади се жената. Хо се обърна, тя ги беше следвала.
— Изхвърляли са ги? Те ги изхвърлят! — Хо вдигна мръсните си ръце с изпочупени нокти към Печалния. — Седемдесет години стъргане и дълбаене — намалени дажби, колчем не сме изпълнили наряда си — и те… те просто…
Хо се втурна към казармите.
Печалния се забърза да го догони.
— Доколкото разбирам, не първоначално. Само през последните — хм — десетилетия. Всичко е било изчерпано и не си е струвало да се пречиства. Съжалявам, Хо.
Вратата не искаше да се отвори. Когато Хо обърна рамо към нея, сякаш искаше да я избие, Печалния пристъпи напред и издърпа два клина. Хо отвори вратата. Намери стражите налягали и насядали по пода. Щом видяха Хо, ония, които можеха, се изправиха. При вида на Печалния се отдръпнаха. Почти всички имаха кървави рани по главите — разцъфнали в наситеночерно и в лилаво натъртвания. Хо отново се сети за късите тояжки, издялкани от Печалния. Така, значи все пак оръжия.