Зовът на барабана [bg]

Докато беше жив щеше да си спомня този момент. Щеше да усеща студения вятър в лицето си, настръхването на космите по бедрата си, полузатихналия огън. Усещаше миризмата на пържената в царевично брашно пъстърва и лекото боцкане на погълната кост, тънка като косъм в гърлото му.

Чуваше мрачната тишина на гората зад себе си, тихото шумене на близкия поток. И винаги щеше да помни златната светлина по скъпото, дръзко лице на сина му.

— Deo gratias — промълви той и осъзна, че го е изрекъл на глас, когато момчето се обърна сепнато към него.

— Какво?

— Нищо. — Обърна се и свали полуизсъхналото си наметало от храста. Дори подгизнала, шотландската вълна можеше да задържи телесната топлина и да те предпази от студа.

— Трябва да поспим, милорд — рече. Седна и разстели наметалото около себе си. — Утре ни чака дълъг ден.

— Не ми се спи. — И сякаш за да го докаже, Уили седна и прокара ръце през косата си, а гъстата кестенява маса щръкна като грива около главата му.

Джейми усети пробождане на тревога; разпозна жеста твърде добре. Всъщност тъкмо щеше да направи същото и с усилие се сдържа.

Преглътна сърцето, което се беше изкачило в гърлото му, и посегна към спорана си. Не. Момчето никога нямаше да се досети. На тази възраст момчетата не обръщаха внимание на думите на възрастните, камо ли да се вгледат по-внимателно в тях. Все пак това беше ужасен риск; изражението на Клеър бе достатъчно, за да му каже колко поразителна е приликата.

Той пое дълбоко дъх и започна да вади малките торбички, в които държеше такъмите си. Бяха използвали всичките мухи и ако искаха да имат риба за закуска, трябваше да приготви още.

— Може ли да помогна? — Уили не изчака позволение, а заобиколи огъня и седна до него. Без да каже нищо, Джейми му подаде малката дървена кутийка с птичи пера и взе кукичка от парчето корк, на което бяха забодени.

Работиха известно време в мълчание, като спираха само да се възхитят на някоя готова изкуствена муха или Джейми да го посъветва как да ги върже. Уили скоро се измори обаче, остави недовършената зелена муха и започна да задава въпроси за риболова, лова и гората, както и за индианците, с които щяха да се срещнат.

— Не — каза Джейми на един от тях. — Никога не съм виждал скалп в селото. Те са много добри хора, повечето. Но ако им навредиш, сигурно ще ти отмъстят. — Усмихна се накриво. — Напомнят ми малко за шотландците в това отношение.

— Баба казва, че шотландците се множат като… — започна момчето, но внезапно замълча. Джейми го погледна и видя, че яростно се е концентрирал върху недовършената муха в пръстите си, а лицето му е зачервено не само от светлината на огъня.

— Като зайци? — попита с ирония Джейми. Уили погледна предпазливо към него.

— Шотландските семейства понякога са големи, да. — Джейми взе перо от орехче от малката кутийка и внимателно го сложи до дръжката на кукичката. — Ние смятаме децата за благословия.