Зовът на барабана [bg]

— Ами имаше кал по лицето. И му пя. Мисля, че му изпя папистка песен на латински, май е свързана с причастието.

— Така ли? — Джейми потисна изумлението си при това описание. — Ами да. Вероятно е искала да му даде утеха, ако е видяла, че не може да го спаси. Индианците са много по-податливи към тази болест. Зараза, която би убила някой от тях, за бял човек е нищо работа. Аз самият съм боледувал от това, когато бях малък, и нищо ми няма. — Усмихна се и се протегна, демонстрирайки чудесното си здраве.

Напрегнатото лице на момчето се отпусна леко и то отпи предпазливо от горещия чай.

— Така каза и госпожа Фрейзър. Каза, че татко ще се оправи. Тя… тя ми даде думата си.

— Тогава можеш да разчиташ на това — рече Джейми твърдо. — Госпожа Фрейзър е много почтена жена. — Изкашля се и се зави с наметалото си. Не беше студена нощ, но от хълма духаше вятър. — Отварата помага ли малко?

Уили го погледна неразбиращо, после сведе очи към чашата в ръката си.

— О! Да. Да, благодаря, много е добра. Чувствам се много по-добре. Вероятно все пак не е било от сушените ябълки.

— Сигурно — съгласи се Джейми и сведе глава, за да скрие усмивката си. — Все пак мисля утре да имаме по-хубава вечеря. Ако ни провърви, ще хапнем пъстърва.

Този опит за разсейване беше успешен. Уили вдигна дълбоко заинтригуван глава от чашата.

— Пъстърва? Ще ловим риба?

— Ловил ли си риба в Англия? Сигурно там потоците не могат да се сравняват с тези, но знам, че в Езерната област се лови много риба — поне баща ти така ми каза.

Той стаи дъх. Защо, за бога, беше попитал това? Той самият бе водил петгодишния Уили на риболов на езерото близо до Елсмиър, когато беше коняр там. Нима искаше момчето да си спомни?

— О… да. Приятно е при езерата… но не прилича на това. — Махна към потока. Лицето му се беше изгладило и в очите му вече проблясваше искрата на оживление. — Никога не съм виждал такова място. Не е като в Англия!

— Така е — съгласи се развеселен Джейми. — Англия не ти ли липсва?

Уили се замисли за момент, докато допиваше чая си.

— Не мисля — рече и решително поклати глава. — Понякога ми липсва баба, и конете ми, но нищо друго. Там имаше възпитатели, уроци по танци, латински и гръцки… уф! — Сбърчи нос и Джейми се засмя.

— Не обичаш ли танците?

— Не. Трябва да го правиш с момичета. — Погледна Джейми изпод фините си тъмни вежди. — А вие обичате ли музиката, господин Фрейзър?

— Не — усмихна се Джейми. — Но пък обичам момичетата. — Момичетата щяха да харесат много това момче, помисли си той, като скришом огледа широките рамене и дългите крака, както и дългите тъмни мигли, които криеха хубави сини очи.