Зовът на барабана [bg]

Уили не се засмя — момчето не се смееше много, — но се усмихна и взе върбовата въдица с вързаната за нея изкуствена муха.

— Сега моментът подходящ ли е, господин Фрейзър? — Заслони очите си и погледна към водата. Стояха в хладната сянка на горичка от черни върби, но слънцето още беше високо над хоризонта и водата от потока блещукаше като метал.

— Да, пъстървата се храни по залез. Виждаш ли онези кръгчета във водата?

Повърхността на вирчето бе неспокойна. По водата имаше десетки малки вълнички, които се застигаха и преплитаха в обръчи от светлина и сенки, разливащи се и прекъсващи в безкрайна поредица.

— Пръстените ли? Да. Това риба ли е?

— Още не. Това са ларви, които се излюпват и излизат на повърхността за въздух. Пъстървата ще ги види и ще дойде да се храни.

Внезапно нещо сребристо се стрелна във въздуха и падна с плясък. Уили ахна.

— Това е рибата — каза ненужно Джейми. Той бързо прокара влакното през извитите водачи, върза мухата и пристъпи напред. — Гледай сега.

Отметна ръка и се олюля от кръста, напред-назад, като опъваше все повече влакно с всяко завъртане на ръката, докато не раздвижи рязко китката си и влакното полетя лениво, а мухата се понесе надолу. Той усещаше погледа на момчето и беше доволен, че е заметнал добре.

Остави мухата да се поноси малко по водата — тя трудно се забелязваше сред ярките отблясъци, — после започна бавно да дърпа влакното. И тогава мухата потъна. Кръгчето след нея дори не бе започнало да се разширява, когато Джейми дръпна рязко влакното и усети ответното силно дърпане.

— Хвана една! Хвана една! — Уили танцуваше по брега от вълнение, но Джейми бе приковал вниманието си в рибата.

Нямаше макара; имаше само вейката, на която бе намотано влакното. Дръпна върха на пръта назад, после го пусна да падне напред и събра влакното с ръка. Отново, събиране, после силен тласък разви отново нишката.

Не виждаше нищо заради искрите по водата, но дърпането, което усещаше, беше добър знак. Почувства тръпка, сякаш вече държеше рибата в ръцете си, гърчеща се, бореща се…

Свободна. Влакното се отпусна и той остана неподвижен за миг, вибрациите от борбата отмираха в мускулите на ръцете му, пое дъх, беше забравил да диша по време на битката.

— Избяга! О, лош късмет, сър! — Уили се смъкна по брега с въдица в ръка и съчувствено изражение.

— Ама късмет за рибата. — Все още развълнуван от схватката, Джейми се усмихна и прокара влажна ръка по лицето си. — Ще опиташ ли, момче? — Твърде късно си спомни, че трябва да го нарича „милорд“, но Уили беше твърде нетърпелив, за да забележи това.

Със смръщено в концентрация лице, той отдръпна ръка, присви очи към водата и метна рязко китка. Въдицата излетя от пръстите му и се понесе към вира.

Момчето ахна и се обърна смаяно към Джейми, който не направи опит да сдържи смеха си. Младият лорд изглеждаше крайно стъписан и недоволен, но след миг устните му се извиха и посочи към въдицата, която се носеше на десет стъпки от брега.